МИР И ВОЙНА

Февруари 2016 г. Първо виждане. Никога досега не бях срещал папа Франциск. Влизам заедно с преводача, отец Луи дьо Романе, мой приятел, в скромната резиденция „Санта Марта”, редом с базиликата „Св. Петър”. Поканват ни да изчакаме в една малка и доста неотоплена зала. Мълчание. Известна тревожност. Ненадейно той влиза, много сърдечен. Тутакси прави впечатление неговият дълбок и кротък поглед. Запознаваме се. Разговорът тръгва. Всичко става все по-естествено и пряко. Нещо се случва. Той отговаря сериозно, диалогът върви, накъсван от смехове, твърде чести през тези дванайсет срещи. Хумор, съпричастност, недоизказаност и естествена комуникация отвъд думите, чрез погледи, жестове. Няма ограничения във времето. След час и половина, той моли да спрем, трябвало да се види с изповедника си. Отговарям му, че „май му е потребно”. Смеем се заедно. Уговаряме се за нова дата. Той отваря вратата и си тръгва със същата простота, с която влезе. Невероятното усещане да видиш как този силует в бяло се отдалечава. Очевидна крехкост и интензивна сила на символите. Говорим за тежки неща: за мира и войната, за мястото на Църквата в глобализацията и историята.

 

Папа Франциск: Имате думата.

Доминик Волтон: През януари 2016 г. на остров Лесбос казахте нещо много красиво и хубаво: „Всички ние сме мигранти, всички ние сме бежанци”. Във време, когато европейските и западни сили се затварят, какво може да се каже извън тази великолепна фраза. Какво да се прави?

Папа Франциск: Има една фраза, която произнесох – децата на мигрантите я носят изписана върху тениските си: „Аз не съм заплаха, аз съм в заплаха”. Нашето богословие е богословие на мигрантите. Всички ние сме такива – поне след зова на Авраам, заедно с всички мигранти от народа на Израил, а пък и самият Исус е бил бежанец, един имигрант. Освен това екзистенциално, чрез вярата, ние сме мигранти. Човешкото достойнство по необходимост изисква „да бъдем на път”. Когато един мъж или една жена не са на път, те са мумии. Те са музеен експонат. Тогава личността не е жива.

И трябва не само „да си” на път, но и да „проправяш” път. В една испанска поема се казва: „Пътят се проправя, докато вървиш”. Да вървиш, означава да си в комуникация с другите. Когато вървиш, ти ги срещаш. Вървенето е може би в основата на културата на срещата. Хората се срещат, общуват. Дали в добро, с приятелство, или в зло, с войната, която е другата крайност. Голямото приятелство, както и войната, са форми на комуникация. Войната е комуникация на агресивността, на която е способен човекът. Когато казвам „Човека”, имам предвид мъжът и жената. Когато човешката личност реши да спре да върви, тя се проваля. Тя се проваля в човешкото си призвание. Да вървиш, означава винаги да си на път, винаги в комуникация. Можеш да сбъркаш пътя, можеш да паднеш… или както в историята с нишката на Ариадна, като Ариадна и Тезей, да се озовеш в лабиринт… Ала вървиш. Вървиш, губейки се, но вървиш. И общуваш. Трудно ти е да общуваш, но въпреки това общуваш. Казвам това, защото не трябва да отблъскваме личностите, които са на път. Това би означавало да отхвърлим общуването.

Доминик Волтон: А мигрантите, които са отхвърлени извън Европа?

Папа Франциск: Ако европейците искат да останат помежду си, да правят деца! Знам, че френското правителство предприе специални мерки, има закони за подкрепа на многодетните семейства. Другите страни обаче не го правят: те по-скоро насърчават това да нямаш деца. Поради различни причини и с различни методи.

Доминик Волтон: Европа подписа през пролетта на 2016 г. едно налудничаво споразумение за затварянето на границата между Европа и Турция.

Папа Франциск: Ето защо аз се връщам към човека, който върви. Човекът в основата си е същество в комуникация. Безмълвният човек, сиреч този който не знае да общува, е човек, комуто липсва „вървенето”, „ходенето”…

Доминик Волтон: Година и половина, след като произнесохте тази фраза на остров Лесбос, ситуацията значително се влоши. Мнозина се възхитиха тогава на казаното от вас, а сетне – нищо. Какво бихте казали днес?

Папа Франциск: Проблемът започва в страните, откъдето идват мигрантите. Защо те напускат земята си? Поради липса на работа или поради война. Това са двете основни причини. Липса на работа, защото са били експлоатирани – мисля си за африканците. Европа е експлоатирала Африка… Не знам мога ли да го кажа! Ала някои европейски колонизации, да, наистина са били експлоататорски. Четох как един наскоро избран африкански държавен глава е решил като първи акт на управлението си да внесе в парламента закон за възмездяването на неговата страна – и законът е бил обнародван. Световните икономически сили са изсекли там всички дървета. Да ги засадят наново. Земята е в засуха, след като е била твърде експлоатирана и вече няма работа. Първото нещо, което трябва да се направи – и аз го заявих пред Обединените нации и пред Съвета на Европа, навсякъде, е да се създадат там източници за трудова заетост, да се инвестира на място. Вярно е, че Европа трябва също да инвестира и у дома. Защото тук също има проблем с безработицата. Другата причина за миграциите – това са войните. Може да се инвестира, хората да имат източник на препитание и вече да няма защо да тръгват нанякъде, но ако има война, пак ще трябва да бягат. А кой прави войната? Кой дава оръжията? Ние.

Доминик Волтон: Включително и французите…

Папа Франциск: О, да? И другите нации също, знам, че те повече или по-малко са свързани с оръжията. Ние им ги доставяме, за да се унищожават. А после се жалваме, че мигрантите идват да ни унищожат. Ама нали ние доставяме ракети! Вижте Близкия изток. Там е същото. Кой доставя оръжията? На ИДИЛ, на хората на Асад в Сирия и на онези, които са срещу Асад? Кой доставя оръжията? Когато казвам „ние”, казвам Запада. Не обвинявам никоя страна – а и някои западни страни не продават оръжия. Ала „ние” даваме оръжията. Ние предизвикваме хаоса, хората бягат, а какво правим тогава? Казваме: „А, не, оправяйте се!”. Не бих искал да си служа с твърде тежки думи, но нямаме право да не помогнем на хората, които идват. Те са човешки същества. Един политик ми каза: „Онова, което надхвърля всички споразумения, са човешките права”. Ето един европейски ръководител с ясно виждане за проблема.

Доминик Волтон: Тази нагласа на отказ може да се превърне в ускорител на омразата, защото днес, с глобализацията на образа, интернет и на телевизията, целият свят вижда, че европейците погазват човешкото право и отблъскват емигрантите, затварят се егоистично, докато ние дължим толкова много на мигрантите от петдесет години – най-вече в икономически план, но също и в социален и културен. Европа ще бъде засегната от ефекта на бумеранга. Европейците се смятат за най демократи? Та те предават хуманистичните и демократични ценности! Глобализацията на информацията ще се превърне в бумеранг… Ала европейците не го виждат. От егоизъм. От глупост.

Папа Франциск: Европа е люлката на хуманизма.

Доминик Волтон: За да стигнем обаче до политиката…

Папа Франциск: Всеки човек или институция навсякъде по света имат политическо измерение. Големият Пий XI казва за политиката с главно П, че тя е една от висшите форми на милосърдие. Да се трудиш за една „добра” политика, означава да подтикнеш една страна към напредък, към напредък на нейната култура: тъкмо това е политиката. И тя е занаят. На връщане от Мексико в средата на февруари 2016 г., научих от журналисти, че Доналд Тръмп още преди да бъде избран за президент, казал за мен, че съм политик – и то още преди да заяви, че щом бъде избран, ще изгради хиляди километри стени… Благодарих му за това, че е казал, че съм политик, защото Аристотел определя човешката личност като animal politicum (политическо животно), ето защо това е чест за мен. Поне съм личност! А що се отнася до стените…

Инструментът на политиката е близостта. Да се сблъскаш с проблеми, да ги разбереш. Има и друго нещо, чиято практика сме изгубили: убеждаването. Може би това е най-изкусният политически метод. Изслушвам аргументите на другия, анализирам ги и му излагам моите… Другият се стреми да ме убеди, аз също се опитвам и така извървяваме пътя заедно. Може би не стигаме до синтез от хегелиански или идеалистически тип – слава на Бога, защото това е невъзможно и не трябва да се прави, той винаги унищожава нещо. (...)