На пръв поглед изглежда, че проблемът за датировката на новозаветните текстове и в частност на Евангелието на Йоан е чисто академичен и не би трябвало да представлява особен интерес за вярващия човек. Струва ми се обаче, че тази датировка повдига въпроси, свързани с важни аспекти на християнската вяра.

Нямам пред ид това, с което започва уважаваният автор на наскоро публикуваната статия в сп. Християнство и култура д-р Thomas L. Stegall (текст от 2009 г.), а именно че въз основа на датировката едни църкви или групи от вярващи могат да предявяват своите претенции спрямо други. Този „политически“ въпрос би могъл да бъде оставен на заден план. Но ми се струва, че разбирането на човешките събития от най-ранния период след Разпятието и Възкресението, включително и чрез датировките, може да даде по-голяма яснота на християнина в подхода към собствената му вяра.

За разлика от мюсюлманите и мормоните, ние се осланяме на текстове, които не са „диктувани“ (и следователно представляващи безапелационно „сведената“ от Бог истина). Смятаме ги за вдъхновени, или по думите на Юстин Мъченик, за „мемоари, съставени от Негови апостоли и техни следовници“, които предават Благата вест. Приемаме, че Евангелистите в добросъвестното си старание и с помощта на Светия Дух са успели да предадат точно думите Христови, както и своите наблюдения. Но писането на Евангелията не става под Божия диктовка. Дух Свети, който слиза над апостолите на Петдесетница, им дава способността да говорят чужди езици, не да пишат евангелия.

Затова и повечето от тях така и не прописват. Не бихме могли да се удивляваме, че след като Син Божи изпита колебания, съмнение и страдание като есенциални характеристики на човешката природа, подобни чувства са могли да оцветят дори наблюденията и действията на евангелистите, както и подбора на онова, което те ни съобщават в своите „мемоари“. Иначе казано: Евангелията са боговдъхновени, но в крайна сметка човешки дела. А това означава, че е необходимо да ги разбираме не просто в исторически („бе разпнат за нас при Понтия Пилата“), но и в по-общ човешки, т.е. и психологически контекст.

Публикуваната в сп. Християнство и култура статия на Томас Стигъл обобщава доста убедително доводите за датировката на Евангелието от Йоан преди, респективно след падането на Йерусалим (70 г. от н.е.) и разрушаването на Храма. Трудно бих могъл да добавя нещо към написаното.

Известно смущение у мен предизвиква лекотата (присъща не само нему, но и на основната част от академичната общност), с която се отхвърля възможността за датировка на Евангелието от Йоан към периода преди събора от 49/50 г. – събитие (на което „апостолите и презвитерите се събраха“ и), което за пръв път води до формулирането на общи правила за поведение на християните и отваряне към езичниците чрез пренебрегване на някои изисквания на юдаизма, вкл. обрязването. Както и да се отнасяме към идеята за един по-широк, макар и не експлициран смисъл на тези правила и оттам – на този събор въобще, не можем да не приемем, че подобно събрание по необходимост е трябвало да разисква – и постигне съгласие – по основни принципи на вярата. Визираният период е свързан с гонения на християните и разпръскване на апостолите и не би било удивително, ако през него различия и дори спорещи тенденции в представянето на събитията биха могли да се оформят като основа за писани текстове. Споменатият период би могъл да се стесни в интервала между мъченичеството на Стефан ок. 35 г. и първите години след смъртта на Ирод Агрипа през 44 г., когато с връщането на Петър и другите апостоли, при вече установената роля на Яков, брат Господен, в Йерусалим и вестите за мисионерската дейност на Павел и Варнава, се създава необходимостта от – а и основата за – постигане на съгласие.

Вече споменах, че възприемам съображенията на Робинсън, Стигъл и др. в полза на ранния Йоан (преди разрушаването на Храма). От там нататък отхвърлянето на възможността за датиране на Евангелието от Йоан през най-ранния период (35–45 или 48 г.) бива обяснявано с няколко аргумента, посочени и в статията на Стигъл.

Главният сред тях остава приемането, че Йоан е писал, за да допълни Синоптиците. Такъв аргумент отлично се вписва и в атеистичната логика: ако християнството е създадено постепенно, по-развитите философски конструкции се появяват по-късно, за да „допълнят“ по-ранните, които са „по-примитивни“. (Тази наукообразна логика – впрочем аргументирано отхвърлена от авторите, цитирани в посочената по-горе статия – за съжаление е била потребявана твърде дълго и дори когато е отхвърлена, на несъзнавано равнище продължава да действа. Вярата в прогреса, която прониква съвременния живот, също предполага някакво непрестанно движение „нагоре“ и „напред“, значи и от „по-просто“ към „по-сложно“, и така практически задължителния за използване научен жаргон неусетно подсилва подобна нагласа.)

Темата за допълването обаче звучи малко объркващо, когато видим какво се допълва: от една страна, основополагащи принципи, без които християнската мисъл не би могла да се развива логически, но от друга – факти, които по много по-драматичен начин разкриват и божествената (мощ) и човешка (лични свързаности) страна на Христа. (…)