Жителите на развитите страни на Запада днес са обзети от едно парадоксално напрежение, което до голяма остава неразбираемо и трудно се поддава на обяснение. Това е странното постоянство на чувството за вина като психологическа сила в модерния живот. Още повече че думата постоянство сякаш подценява проблема. Вината не просто съществува. Тя се усилва, дори метастазира, превръщайки се в във все по-силен и доминиращ елемент в живота на съвременния Запад, въпреки че множеството думи, употребявани в миналото за нейното описание, вече са излезли от употреба, а методите за ограничаване на последиците от нея или поне за нейното облекчаване са станали все по-изкусни.

Този парадокс е причина за състояние, в което феноменът на все по-тежката вина се превръща едновременно в косвена последица от напредъка на цивилизацията и в препятствие пред него. Изключителните постижения на Запада в подобряването на материалните условия на живот на хората, както и в утвърждаването на свободата и достойнството като част от живота на все повече хора, има опасност да се сблъскат със съпротивата или дори с отрицанието на все по-тежкото бреме на вината, което трови социални връзки и препятства усилията ни за щастлив и хармоничен живот.

Използвам фразата необяснимо постоянство поради допускането, че модерният проблем с вината не следва предварително написания за нея сценарий. Пророци като Фридрих Ницше бяха убедени, че след като съвременният западен свят най-накрая отхвърли метафизичната усмирителна риза, ограничавала перспективите на предходните поколения, заедно с нея ще изчезнат и моралните рефлекси, съпътстващи този начин на мислене. След като Бог е мъртъв, би трябвало всичко да е позволено. А най-отживелият времето си морален рефлекс би трябвало да бъде тъкмо чувството за вина, очевидна последица от ирационалния страх, налаган от репресивни и отричащи живота институции, издигнати в името и по подобие на едно наказващо божество.

Наистина в Към генеалогията на морала (1887) – класическа отправна точка за модерното разбиране за вината, Ницше твърди, че самата идея за Бог или за боговете възниква заедно с чувството за дълг (немската дума Schuld – „вина“ е същата като думата за дългове Schulden). Вярата в Бог или боговете възниква в примитивните общества, твърди Ницше, заради страха от предците и чувството за дълг към тях. Това чувство за дълг нараства заедно с разширяването на концепцията за Бог до степен, че когато християнският Бог пожертва Себе Си – „най-великият Бог, въздигнат до този момент“, заедно с това Той налага и „най-голямото чувство за дълг“.

Сега вече сме „тръгнали в обратната посока“, тържествува Ницше. Със „смъртта на Бога“, под което той разбира цялостното отсъствие на Бог от културата, можем да очакваме и съответното „западане на чувство за задлъжнялост на човека“. С оглед на предстоящия триумф на атеизма в културата тази победа „ще освободи човечеството от цялостното чувство за дълг към неговите начала, към неговата prima causa“. Атеизмът ще възвести „втората невинност“, възвръщане на контрола върху Едем, където няма да има нито Бог, нито сатана, които да се намесват и рушат постиженията.

Ала събитията не се развиха по този сценарий, малка е и вероятността в близко бъдеще те да поемат по този път. По-младият съвременник на Ницше Зигмунд Фройд се оказа по-добър пророк, предлагайки драматично различен анализ, който изглежда и по-убедителен. В книгата си Цивилизацията и разочарованието от нея (Das Unbehagen in der Kultur) Фройд настоява, че устойчивото чувство за вина е „най-важният проблем в развитието на цивилизацията“. Той отбелязва, че „цената, която заплащаме за нашия напредък в цивилизацията, е загубата на щастие заради изострянето на чувството за вина“.

Тази вина е трудно да бъде идентифицирана и разбрана, остава на равнището на несъзнаваното и често може да бъде объркана с нещо друго. Тя често се изживява от нас, твърди Фройд, „като безпокойство (Unbehagen), неудовлетворение“, поради което хората откриват за нея други, вътрешни или външни, обяснения. Вината е хитра и коварна, способна да се прикрива като хамелеон, тя е изменчива, способна е да променя видимостта и големината си, като в същото време устоява и се задълбочава.

Това е богато и сетивно описание, което ми се струва полезна отправна точка за разглеждането на един въпрос, който е почти изцяло пренебрегван от историците: постоянно засилващата се (макар и невинаги видима) роля, която играе вината при определянето на структурата на нашия живот през ХХ и ХХI век. Като обвързва феномена на задълбочаващата се вина с напредъка на цивилизацията, Фройд насочва вниманието към един неподозиран, но неизбежен косвен ефект от самия прогрес, проблем, който с поколенията само става все по-дълбок.

Деморализираща вина

Благодарение отчасти на влиянието на Фройд, днес живеем в терапевтична епоха, а нищо не доказва този факт по-добре от поразителните промени в разбирането ни за източниците на властта на вината и възможните противодействия срещу нея. Фройд се опитва да облекчи най-тежките умствени разстройства и патологии у своите пациенти, предизвикани от тяхната репресивна и хиперактивна съвест, наречена от него свръхаз, като напълно умишлено се въздържа от оценка дали чувството за вина, подсилвано от техния наказващ свръхаз, има някакво морално основание. С други думи, той се опитва да освободи своите пациенти от това смазващо бреме, като обезоръжи и отрече моралната значимост на вината, превръщайки я в един от множеството морални феномени, чието правилно функциониране следва да бъде оценявано в зависимост от общото здраве на човека. Той се опитва да „деморализира“ вината, разглеждайки я като строго субективен и емоционален въпрос.

Така здравето се превръща в единствения критерий за успех или провал на терапията, като здравето е разбирано като функционална, а не онтологическа категория. А лишеният от оценъчни характеристики терапевтичен светоглед, основите на който бяха положени от Фройд, се наложи като господстващ в цялостното светоусещане на съвременна Америка, което на свой ред оказва дълбоко влияние върху съществуването и смисъла на нашите най-ценни морални норми, не само на чувството за вина.

Да вземем за пример различните разбирания днес за „опрощението“. Опрощението е приемано за една от главните противоотрови срещу осъдителната стигма на вината и по тази причина се е наложило като една от златните думи в нашата култура, дълбоко вкоренена в християнската традиция, за която способността за опрощение е един от основните атрибути на Божеството. Изправени пред нашата споделена човешка слабост, опрощението се възприема като израз на един вид трансцедентно и безусловно отношение към човечността на другия, лишено от какъвто и да било личен интерес, наказателен гняв или претенция за праведност. Но ако е разбирано правилно, опрощението никога не може да отрече реалността на справедливостта. Да простим, независимо дали грехове или дългове, означава да се откажем от справедливите претенции, които имаме към другите в името на по-висшата перспектива на любовта. Опрощението утвърждава справедливостта дори когато се отказва от нея. То е толкова рядко тъкмо защото е толкова трудно. (…)