ДВЕ ГЛЕДИЩА ВЪРХУ ОТНОШЕНИЕТО МЕЖДУ РЕФОРМАЦИЯ И ПРАВОСЛАВИЕ: ПОСЛАНИЕТО НА ФИЛИП МЕЛАНХТОН ДО ПАТРИАРХ ЙОАСАФ II И ПИСМОТО НА ЙОХАН КРИСТИЯН БЮТНЕР ДО АУГУСТ ХЕРМАН ФРАНКЕ
В доклада си обръщам внимание на писмата на двама евангелски автори, единият от Витенберг, а другият от Хале, посветени на отношенията между православие и Реформация. Двете писма ни предлагат две съвсем различни становища. Посланието на Филип Меланхтон до Константинополския патриарх Йоасаф от 1559 г. възприема визията за възможно протестантско-православно молитвено общение, докато писмото на Йохан Бютнер до Аугуст Франке е свидетелство за другата тенденция: възприемането от страна на протестантското богословие на назидателен тон към православните. Избрах да представя успоредно тези две гледища, тъй като споделям мнението, че тези две тенденции в отношението към православието се срещат и досега в протестантското богословие: единият подход крие в себе си възможността за истинска среща, другият се поддава на изкушението за вглеждане единствено в себе си. За да стане ясно, че и двете тенденции всъщност принадлежат към един по-широк контекст, в началото бих искал да направя кратък преглед на отношението на немския протестантизъм към православието.
- Преглед
Първото споменаване на Източната църква в контекста на Реформацията се открива в диспута от Лайпциг между Йохан Ек и Мартин Лутер в 1518 г. В него Лутер изтъква, че Източната църква никога не е признала римския примат и въпреки това стои в правата вяра, докато Ек отрича правоверието на Източната църква.
Още през 30-те години на ХVI век грецистът Меланхтон, който е един от най-близките на Лутер реформатори, започва да полага усилия за установяването на първите преки контакти през Венеция, Седмоградието и Константинопол между реформаторите и Православната църква. Най-известно от тези стъпки е писмото на Меланхтон до патриарх Йоасаф II от 1559 г., на което впоследствие ще се спра по-подробно.
Като първи протестантски очевидец на източните църкви се откроява Давид Хитреус в рамките на една своя академична реч в Университета на Росток. Чрез неговите сведения относно пътешествията му из Османската империя в полезрението на слушателите му попадат не само християните от византийската традиция, но и дохалкедонските църкви.
Началото на богословската дискусия е поставено от канцлера на Тюбингенския университет Мартин Крузиус чрез многогодишна кореспонденция с патриарха на Константинопол Йеремия II. Предмет на дискусията е Аугсбургското вероизповедание.
И докато първоначално става дума само за контакти на лутерански богослови с православието, то жизненият път на бившия Александрийски и впоследствие Константинополски патриарх Кирил Лукарис от първата половина на ХVII век е повлиян най-вече от контакти с крилото на реформираните протестанти. За разлика от Йеремия II, който само отчасти се съгласява с твърденията на Аугсбургското вероизповедание и често ги коментира в критичен дух, то от името на Кирил Лукарис се появява изповедание, което предизвиква не само значителни вътрешноправославни спорове, но и привлича вниманието на османското правителство, което го възприема като съмнително по отношение на лоялността на водача на християните в империята, с което косвено допринася за свалянето и екзекуцията на Кирил.
Готфрид Арнолд поставя началото на нов подход в протестантския Запад към църковната история. Той се проявява най-ярко в публикуваната в 1699 г. книга Безпристрастна история на Църквата и на еретиците, която цели да отдаде справедливост на прокудените от Църквата групи. В нея Арнолд защитава становището, че истинското християнство е живяло най-вече в преследваните и маргинализирани от Църквата групи. Това обуславя и погледа му към Източната църква, причислена от него към гонителите на такива групи, чиято история е доминирана от борби за власт, причинили нейния упадък.
Може и да изглежда парадоксално, че именно движението на пиетизма, което като цяло възприема критичното мнение на Арнолд към Източната църква, обръща голямо внимание на един корпус с писания с духовно съдържание, който не само че произхожда от Източната църква, но и изживява на Изток през ХVIII своеобразно възраждане. Духовните беседи на Макарий, които имат централно значение за византийската духовност на исихазма, са преведени именно от Арнолд и по-късно от основателя на методизма Джон Уесли и по този начин са възприети активно и на Запад.
Най-ярък пример за интензивно занимание с основните староцърковни текстове на Източната църква, съпроводено с остра критика към нея, е богословът Адолф фон Харнак. В неговите публикувани през 1900 г. доклади за същността на християнството, източните църкви са представени като упадъчни, привързани към един замръзнал ритуал, враждебни към образованието, като по този начин те са представени като противоположния образ на либералния протестантизъм, чийто привърженик е Харнак.
Ново разбиране към източните църкви проявяват изследователят на религиите Фридрих Хайлер и специалистът по Източната църква Ернст Бенц, които работят в Марбург. Успоредно с развитието на икуменическото движение след Първата световна война, те поставят началото на сдържана преоценка на духовната величина на източната църква, която трябва да бъде измервана според нейните вътрешни критерии. Тази преоценка е предпоставката за развитието на евангелско източноцърковнознание в Германия, чиито най-видни представители във времето след Втората световна война са учените от Ерланген Фери фон Лилиенфелд и Карл-Кристиан Фелми, берлинският богослов Ханс-Дитер Дьопман, богословите от Хале Конрад Онаш и Херман Голц както и професорът от Хайделберг Фридрих Хайер. На тази основа е поставено началото и на двустранните богословски диалози на Евангелската църква в Германия с патриаршиите на Москва (1959), Константинопол (1969), София (1978) и Букурещ. (…)