Поетът и Свидетелят

В едно неотдавнашно есе на Деян Енев се твърди, че Поетът с главна буква няма нужда някой да му казва, че е такъв, докато останалите имат. В контекста на цялото му есе това твърдение e разбираемо: Поетът наистина е осенен вътрешно от поетическото призвание и то не би трябвало лесно да бъде заглушено от спирачки и съпротиви отвън. В есето дори не става дума за поета в обичайния смисъл на думата, а за човека, при когото поетическото е по-скоро поглед към света, незадължително изразяващ се в стихове, както е впрочем и при художника и художническото в същия широк смисъл на думата. Има обаче едно съществено допълнение, на което бих искал да обърна внимание тук.

Ще започна със следния, може би реторичен въпрос: кой “казва” на детето, че то е дете на своите родители? Мисля, че обръщения от типа “синко” и “дъще”, които са се употребявали често в по-стари времена, създават само част от усещането, че си син или дъщеря на майка си и баща си. Вероятно по-същественото в “казването” на родителите – в добрия случай – е друго: онова, което те са направили, съзнателно или несъзнателно, за да съградят у теб въпросното фундаментално усещане, чувството, че си приведен в достойнството на син или дъщеря; че си почетен като такъв; че мястото ти на семейната трапеза е тачено и пазено за теб; че винаги си добре дошъл у дома... Ако нечии родители не са “казали” някому, че той или тя е тяхно дете, това би ли анулирало самия факт на синовството (аналогична производна дума от дъщеря все още не е въведена)? Мисля, че не. Но нещо основно все пак ще липсва в това взаимоотношение, то ще бъде ущърбно и е възможно животът на съответното дете и като възрастен да е белязан от голяма несигурност, лутания и мъчителни колебания, комплекс за малоценност и стремеж за постоянно себедоказване.

Нека сега прехвърлим по аналогия това разсъждение към ситуацията на Поета: ако той в творческия си път не получи никога утвърждаващо и насърчаващо го “да” от страна на авторитетен за него събрат, няма ли това да затормози значително съдбата му и дори да я изведе в някои случаи до трагична развръзка? Твърдя, че Поетът – всеки поет! – има необходимост от такова “слово”, и то не заради някаква негова митично неизбежна свръхчувствителност, а именно за да се предотврати развиването на такава. Това “да” трябва да е мъдро и навременно – не гъделичкащо амбициите, а смиряващо ги; не подрязващо крилете, а показващо онова, което трябва да бъде научено, за да укрепнат те, да се разперват със замах и да отнасят този, на когото са дадени, във висинето. Когато “да”-то е било немъдро или ненавременно, можем да очакваме резултати, подобни на тези, които наблюдаваме в живота на безспорно талантливия и плодовит български лирик Кирил Христов, превърнал се в l’enfant terrible на българската литература от първите десетилетия на миналия век. Злоупотребата обаче никога не е отменяла употребата.

Как да определим ролята на утвърждаващия авторитет? Смятам, че добре би му подхождало определението “свидетел”. Родителите свидетелстват за “синовството” на своите деца, които са им поверени само временно, затова майчиното и бащино свидетелство би трябвало да приведе тези деца, в крайна сметка, към вечния и първозданен Родител – Бог. Свидетелят, който “казва” на поета, че е Поет, го утвърждава и насърчава в битието му на такъв, той е свидетел пред другите – творци и читатели – за призванието, което е видял у него и което “прогласява” със своето “да”, дори това прогласяване да се е разиграло само между двамата. Най-добрият вариант би бил, ако това свидетелство помогне в крайна сметка на Поета да осъзнае, че поетическият му дар, като всяко “добро даяние” [...] “иде отгоре, слизайки от Отца на светлините” (Иак. 1:17). Тогава ще са налице повече предпоставки “доброто даяние” да се превърне и в “съвършен дар”, използван в пълна мяра за слава на Дароподателя. (…)