Ваши Високопреосвещенства,

Ваши Превъзходителства,

Уважаеми представители на държавните власти,

Госпожи и господа,

Радостен съм да бъда сред вас в заключителната част на диалога по темата „(Пре)осмислянето на Европа – приносът на християните към бъдещето на европейския проект“, организиран от Комисията на Епископската конференция към Европейската общност (COMECE). Бих искал да поздравя президента на тази комисия, Негово Високопреосвещенство кардинал Райнхард Маркс, както и уважаемия Антонио Таяни, председателя на Европейския парламент, и да им благодаря за топлите приветствия. Благодарен съм и на всеки един от вас за активното участие в тази важна дискусия.

Диалогът, проведен през тези дни, даде възможност за широка дискусия за бъдещето на Европа от различни гледни точки, за което спомогна присъствието на водещи фигури от църковните, политическите и академичните среди, както и от гражданското общество. Младите хора също имаха възможност да представят своите очаквания и надежди, да ги споделят с по-възрастните от тях, които на свой ред ги обогатиха със своите размисли и опит. Показателно е, че тази среща си беше поставила за цел да бъде преди всичко диалог, провеждан в дух на откритост и свобода, в името на взаимното обогатяване. Той си постави за цел да хвърли светлина върху бъдещия път на Европа – път, който всички ние сме призвани да преминем, преодолявайки настоящата криза и новите предизвикателствата, с които ще се срещнем.

Да говорим за приноса на християните към бъдещето на континента означава преди всичко друго да осмислим коя днес е основната задача на нас, християните, на този континент, обогатен и формиран през вековете от вярата. Каква е отговорността ни в този исторически момент, когато лицето на Европа все повече се характеризира с плурализма на култури и религии, докато в същото време за много хора християнството е отломка от миналото, едновременно чуждо и ненужно?

Личност и общност

Когато древният свят започва да залязва, а славата на Рим да се превръща в руини, които продължават да ни удивяват и днес, а границите на Империята са атакувани от нови народи, един млад мъж припомня думите на псалмопевеца: „Иска ли човек да живее и обича ли дълголетие, за да види блага?“[1]. Задавайки този въпрос в пролога към своето Правило, свети Бенедикт насочва хората от своето време, а и нас към такъв възглед за човека, който е радикално различен от този на класическата гръко-римска култура, и още по-различен от агресивния светоглед на нахлуващите варвари. Човекът вече не е просто civis, гражданин, надарен с привилегии, на които да се радва по свое усмотрение; той не е и miles, войник, който служи на силните на времето; вече не е и servus, роб, стока, несвободен човек, осъден единствено на тежък физически труд.

Свети Бенедикт не се интересува от социалния статус, от богатството или силата. Той се обръща към природата, споделяна от всеки човек, който независимо от условията, в които е поставен, копнее да живее и да види блага. За Бенедикт важни са не функциите, а личностите, не прилагателните, а съществителните. Това е и една от основните ценности, донесени от християнството: съзнанието за личността, сътворена по образа на Бог. Този принцип заляга и в основата на основаните от него манастири, които във времето се превръщат в люлка на човешкото културно, религиозно и икономическо прераждане на континента.

Първият и вероятно най-голям принос, който християните могат да направят за днешна Европа, е да й напомнят, че тя не е съвкупност от статистика или институции, а че тя се състои от хора. За съжаление ние сме свидетели колко често проблемите се свеждат до дискусии за числа. Няма граждани, има само гласоподаватели. Няма мигранти, има само квоти. Няма работници, има само икономически маркери. Няма бедни, а само праг на бедност. По този начин конкретната реалност на човешката личност е сведена до един абстрактен – и по този начин удобен и успокоителен – принцип. Причината е ясна: хората имат лица; те ни карат да поемаме отговорност, която е реална, лична и действена. Докато статистиките, колкото и да са полезни и важни, служат само за аргументи, те са бездушни. Те предлагат алиби за липсата на съпричастие, защото никога не ни докосват с плътта си. (…)

[1] Св. Бенедикт. Правило. Пролог, 14. Срв. Пс. 33:13.