ОТНОВО НА ПЪТ

 

Отново тръгваме на поклонничество. То е „образ на пътя, който всеки човек изминава в своето съществувание“ (папа Франциск, Misericordiae Vultus т. 14). Пътят на вярата към Бога е възможен, защото Той пръв към нас се е отправил, отворил е прегръдката Си и ни е дарил Своята безкрайна милост. „Милост, която ще бъде винаги по-голяма от всеки грях и никой не ще може да наложи граници на Божията любов, която прощава“ (вж. папа Франциск, Misericordiae Vultus 2-3). Веднъж обикнати, за нас остава да отвърнем на любовта с любов, да изминем нашия път, да „възлюбим Господа Бога“ и ближния си като последствие от това (защото не можеш да обичаш Бога, Когото не виждаш, а да мразиш брата си, когото виждаш). Истинският въпрос е доколко и дали искаме да се променим.

Мнозина предприемат поклонничества до свети места, търсейки извънредното, подобно на личбите, които очакваха съвременниците на Христа. Някои дори виждат чудното и връщайки се, променят живота си за някой месец, но след това постепенно възвръщат лошите си привички, грехове, дори език на омразата. Предприетата промяна и изповеди престават. Една вяра, базирана на извънредното, на чудодейното и екзалтираното, все още не е узряла, все още не е пуснала корени надълбоко (вж. Мат. 13:10-23). Викащите възторжено „осанна“ ще бъдат тези, които броени дни след това ще викат „разпни Го“. В тази посока може да бъде видяна и забраната „и недей казва никому“, отправена от Исус към изцерените чудодейно от Него. По-здрава е вярата на тези като стотника и добрия разбойник под Кръста, които ще повярват в Христа не когато изцелява, а когато умира на Кръста изоставен, охулен, презрян. По-истинска е вярата, породена в мълчанието, в отсъствието на Бога, в моментите на страдание и духовна сухота, всред изпитанието. Вярата във Възкръсналия се появява след тишината на празния гроб, след като са се разбягали пред провала на Разпънатия тези с привидната вяра.

Жените мироносици останаха верни докрай, защото Го обичаха не защото правеше чудеса. Ако се върнем към притчата за сеяча (Мат. 13:10-23), любовта е необходимата почва, за да даде плод семето, защото попадналото на камък (егоизма) няма корен и в часа на изпитание вярата на такъв човек отпада. Без любов, без милосърдие не може да има вяра. Една вяра без състрадание, без споделяне, без служение в конкретното остава абстрактна, остава гола. Христос, виждайки вярата на приятелите на разслабения, спуснали го през покрива на къщата, ще извърши чудото, виждайки тяхната любов-съпричастност към страдащия им приятел. В рая се отива с ближните, само в ада се отива сам. Конкретният нуждаещ се прави от мен свой ближен, той ме избира за свой ближен. Всеки един от нас, точно аз и сега съм Божият отговор на молбата на моя брат. Аз съм чудото Божие за конкретния мой брат, не е необходимо да се оглеждам наоколо, за да прехвърля отговорността на някой друг. Моето милосърдие и моята любов са, които могат да преобразуват страданието в благословия, защото чрез мен Той е с тях. Не е нужно да се случи нещо извънмерно, за да почувства нуждаещият се утехата.

Вярата, обагрена с цветовете на любовта, е, която дава смисъла на живота. Както казва богословът Йохан Баптист Мец, „Първият поглед на Исус не е към греха на другите, а към страданието на другите. А грехът беше за Него отказ от състрадание към другите... затваряне на сърцето в себе си“ (сп. Християнство и култура, бр. 5 от 2017 г., с. 81).Търсенето на Бога минава през близостта с ближния.

В контекста на поклонничеството тук може да се разкаже една кратка поучителна история (apophtegmata) от живота на монасите пустиножители: В манастира Лади-Натрон един ден странник минал и казал на монасите: „Утре по обяд Христос иска да се срещне с вас на планината“. На сутринта монасите тръгнали бодро към върха на планината. Докато вървели по пътеката, минали покрай един престарял просяк, който ги запитал: „Накъде сте се забързали така?“.Те му отговорили „Отиваме на среща с Исус на планината“. Просякът ги помолил да го вземат със себе си, но бил стар и болен и не можел да върви. Монасите не искали да закъснеят за срещата с Исус и затова един по един му отказали. Последен оттам минал монахът Бихай и старецът помолил и него. Обзет от състрадание, Бихай го качил на раменете си и се върнал в манастира, за да се погрижи за него. Доста се поизмъчил, защото пътят обратно бил дълъг и просякът все повече му натежавал на раменете. Когато стигнали манастира, Бихай взел съд с вода и коленичил, за да измие нозете на стареца. Когато повдигнал погледа си, с трепет видял, че просякът бил самият Христос. Монасите се върнали разочаровани, без да са видели никого по обяд в планината. Само Бихай видял Господа. (…)