За Максим Изповедник, както и за цялата византийска традиция, най-висшето познание е богопознанието. То не само е най-високата тема на първата философия, но е и хоризонтът, от който се мисли за познанието изобщо. Познавателното измерение и познавателното осъществяване на богословския опит е мъдростта. С думата „мъдрост” (sofίa) Максим обозначава най-напред божествената мъдрост, която се интериоризира от блажено съзерцаващите според мярата на всеки от тях да я възприема. Мъдрецът има мъдростта като устойчива вътрешна нагласа (ἕxij). Красотата на мъдростта е въ-практикувано знание и въ-мъдростена практика, при което сетивата и умът са в съвършено единение под действието на Духа. Затова този тип знание бива определян и като сетивност: свръх-сетивна сетивност, познаване чрез проста интуиция, непосредствено.[1]

Спецификата на мъдростта се очертава в сравнението й с рационалното познание. Максим подразделя менталната сила на душата (различавайки я от жизнената сила) на теоретично и практическо, при което теоретичното се припознава като ум, а практическото като разум. Умът е и се нарича мъдрост (sofίa), продължава Максим, когато съхранява непроменливи всичките си движения към Бога.[2] Умът е този, който се разгръща в неизразимо мълчание и познание. Той бива воден към истината чрез истинното и непрестанно познание.[3] Истината дефинитивно се свързва не с разума, а с ума. Разумът от своя страна се асоциира с мисленето, при което бива отнасян не към истината, а към благото. Разумът се разгръща въз основа на практическата хексис.

Има още един аргумент за отказа от пряко обвързване на разума с постигането на истината. Размишлявайки за начините на съществуване на човешката природа преди и след греха, Максим заявява, че в новия начин на съществуване човекът бива движен от три неща: от неразумните представи (περί φαντασίας ἀλόγους), резултат от заблудата на страстите; от принципите на изкуствата, упражнявани заради полза (περί λόγους τεχνῶν ἐκ περιστάσεως διά τήν χρείαν); от естествените принципи според закона на природата, за да ги познава (περί φυσικούς λόγους ἐκ τοῦ νόμου τῆς φύσεως διά μάθησιν). Очевидно, никой от тези мотиви, отсича Максим, не е движил предгреховния човек по начало (κατ᾿ ἀρχήν) и с необходимост (™ξ ἀνάγκης). За своето съвършенство той се е нуждаел само от безотносителното (ἄσχeτοj) движение около около Бога. Тъй като човекът е бил безстрастен по благодат, той не е допускал никакви заблуди, следващи от страстни представи и в името на наслаждението. Дори познанието в райския начин на съществуване не се е осъществявало чрез „естественото съзерцание” (περί τήν φύσιν θεωρίας), тоест посредством способностите на естествения разум, който познава задължително дискурсивно, а чрез непосредственото познаване на истината, защото между Бог и първия човек не е имало нищо (oὐδέν οὖν εἶχεν ὁ πρῶτος ἄνθρωπος μεταξύ Θεοῦ καί αὐτοῦ), положено като предмет на научно познание (πρός εἴδησιν), което би било способно да възпрепятства постигнатото по силата на любовта роднинство (συγγένεια) на човека с Бог. Тъй като в своето съществуване човекът не се е нуждаел от нищо, той е бил свободен от произтичащата от обстоятелствата необходимост, изискваща изкуствата, възникнали заради постигането на полза. Човекът е бил „гол по простота” (γυμνός τῇ ἁπλότητι), защото е превъзхождал всяко изследване, протичащо според природата. Той е бил по живота си свободен от изкуствата (ζωῇ τῇ ἀτέχνῳ), защото е бил чист от всеки живот, изпитващ нужда от изкуства. По силата на собствения си свободен избор обаче, сега човекът справедливо стои по-ниско от онова, което той съобразно своя произход е превъзхождал по природа.[4]

Максим гледа познанието на явленията, имащо начало от сетивата и дължащо се на работата на разума, откъдето произтичат изкуствата и науките, като компенсаторен механизъм, за да би могъл да възстановява в някаква степен загубеното непосредствено познаване на Бога и живота в близост до Бога. Те следва да бъдат определяни като съпровождащи духовното съзерцание и да бъдат оценявани положително само от перспективата на актуалния начин на съществуване на човешката природа.

И така: умът и разумът се определят като първите сили на душата и в тяхната активност като мъдрост и мислене се разпознават като първите енергии (prètaj ™nerge…aj) на душата.[5] Умът е душевната сила, чрез която може да се получи непосредствено истинно знание, включително за Божествеността, докато разумът е в състояние да постигне само едно дискурсивно и опосредено от крайните неща познание, което освен това се свързва с областта на практическото, а следователно и с аскезата, тоест с упражняването на душевните и телесните добродетели. Максим съвсем не е самотен в историята на средновековната философия с убеждението си, че човек може да мисли правилно и все пак да не разбира истинно. (...)

[1] Mystagogia (= Myst.), 5 (PG 91, 681B).

[2] Myst., 672D-673A.

[3] Myst., 673B.

[4] Ambigua ad Iohannem (=AmbIo), in: PG 91, 1353C-1356A.

[5] Myst., 673C.