Е, какво особено има тук, че споменаваме властта? – каза митрополит Сергий. – След като сме я признали, за нея и се молим. Молили ли сме се за царя, за Нерон и за останалите?

- А за антихриста може ли да молим? – попитахме ние.

- Не, не може.

- А вие подкрепяте ли, че тази власт не е антихристова?

- Подкрепям. Антихристът трябва да бъде три години и половина, а тук минаха десет.

- А нали точно този дух е антихристовият, който не изповядва дошлия в плът Христос?

- Този дух винаги го е имало, от времето на Христа до наши дни. Какъв пък антихрист е това – аз не го разпознавам!

- Простете, владико, вие не го разпознавате – така може да каже само някой старец. А понеже има такава възможност, да е антихристът, то ние и не се молим…[1]

Безпощадната жестокост, с която съветската власт още от самото начало на управлението си преследва Църквата е явна от писмото на Ленин „До членовете на Политбюро. Строго секретно“ (19 март 1922 г.)[2] „Изземането на ценностите, особено на най-богатите лаври, манастири и църкви, трябва да бъде извършено с безпощадна решителност, безусловно, без да се спира пред нищо и в най-кратък срок. Колкото повече представители на реакционната буржоазия и реакционното духовенство ни се удаде да разстреляме по този повод, толкова по-добре.“

Като оставим настрана непосредствените набези и репресиите, още от самото начало на болшевишкия преврат от 1917 г. положението на Църквата в Русия започва да се усложнява вътре в самите й граници. Намирайки опора във враждебната на църковната йерархия власт, различни направления църковни „реформатори“ набират мощ. Сред тях особено активни са две: тези на обновленците и на григорианите.

Обновленчеството, което се самоназовава Православна руска църква или Православна църква в СССР възниква по време на февруарската революция. Сред църковните среди е известно още като „живоцърковничество“. Същинската роля на това разколно течение е с помощта на светската (съветската) власт да овладее църковната йерархия и да я подмени. Първоначално управляващите възлагат големи надежди на обновленците. Войната, в която те очевидно са активна страна, се води срещу патриарх Тихон и „тихонщината“ (както болшевиките обичат да наричат официалната църква). В периода между 1922 и 1926 г. обновленците са единствената призната от съветската власт църква. Скоро става ясно, че техните искания за смяна на календара, женен епископат, второбрачно свещенство, ограничаване (или дори премахване) на монашеството нямат голяма поддръжка сред православния народ. Освен това в самите среди на обновленците възникват разпри и разколи. Политическите инициатори на разкола скоро изоставят своите „избраници“ и търсят други стратегии. Отхвърлено от властта, обновленчеството завършва своя безплоден път в края на 30-те, подложено на системни гонения.

За разлика от обновленците, които поне представляват самозародило се движение, григорианите (по името на архиепископ Свердловски и Ирбитски Григорий (Яцковски) са инициирани направо от ГПУ, под личното ръководство на съветския „оберпрокурор“ и някогашен приятел на обновленците Евгений Тучков. Неуспехът на последните не сломява неуморния труженик на антицърковното поприще и в 1925, дни преди ареста на Патриаршия местоблюстител Петър (Полянски), той дава ход на новия разкол. Тази група, получила лесна регистрация, обявява себе си за възстановителка на съборността в Руската църква. Тя обвинява покойния патриарх Тихон за грешките, допуснати от него, обвинява още обновленците и митроп. Петър. Съдбата на григорианите напомня тази на обновленците. Не успявайки да се превърнат ефективен инструмент на болшевишката власт, те (в преобладаващата си част) завършват като жертви на големия терор.

Действията на съветската власт по неутрализиране на Църквата не се ограничават с описаната борба „отвън“. С привичната си безпощадност те работят и вътре в Църквата. Още от възкачването на патриарх Тихон започва неговата нелека съдба – натиск, затвор, унижения и накрая (вероятно) неговото физическо унищожение. За светителя е писано много. След смъртта му в 1925 година местоблюстител на патриаршия престол става Петър (Полянски). Той бива арестуван дни след собствената си хиротония (митроп. Петър израства от мирянин до епископ за една година 1919–1920 г.). Пуснат на свобода не задълго, още в годината на своето избиране за местоблюстител отново е арестуван и изселен. Независимо от всичките опити на властта да го принуди да заяви публично лоялността на Църквата към съветската власт митроп. Петър успява да удържи на натиска. На предложението да се нормализира юридическият статут на Църквата в замяна на изявление, той отговаря: „Лъжете, нищо няма да дадете, само обещавате“[3].

След изселването на митроп. Петър управлението на Руската църква поема митроп. Сергий Страгородский, който изнамира за себе си титлата заместник-местоблюстител на патриаршия престол. На 29 юли 1927 година той обнародва послание от свое и от името на Временния патриарши Свети синод „За отношението на Православната руска църква към съществуващата гражданска власт“[4], което привично бива наричано Декларация на митрополит Сергий от 1927 г. Това послание предизвиква вълни от недоволство сред църковните общности на територията на СССР. Причина за това не е само подчертаното вписване на Декларацията в шпиономанския пропаганден дискурс на болшевишкото управление, включващ изобличението на „задграничните врагове“ и „вредителска диверсионна дейност“, но и ясното заявление за колаборационизъм със съветската власт:

„Ние искаме да бъдем православни и в същото време да приемаме Съветския съюз като наша гражданска родина, радостите и успехите на която са наши радости и успехи, а неудачите – наши неудачи. Всеки удар, насочен към Съюза, дали от война, дали от бойкот или друго някое обществено бедствие, или просто убийство иззад ъгъла, подобно на варшавското, се приема от нас като удар, насочен към нас“.

По-нататък болшевишката власт се описва като богодадено „знамение на времето“, което трябва да бъде прието от онези, които искат да останат православни. За да останат православни пък намиращите се в емиграция бежанци от СССР (т.е. онези към Задграничния синод), трябва да „дадат писмено обезателство за пълна лоялност към съветското правителство във всяка своя обществена дейност. (…)

[1] Михаил Шкаровский, Иосифлянство: течение в Русской Православной Церкви, СПб, 1999, с. 14-15

[2] Архивы Кремля. / Кн. 1. Политбюро и Церковь. 1922-1925 гг. М., Новосибирск, 1997. с. 143, цит по Емельянов Н.Е. „Оценка статистики гонений на Русскую Православную Церковь с 1917 по 1952 г.”. Богословский сборник, Вып. 3, М., 1999, с. 258.

[3] Сергей Гриняк, „Камень веры”, Ступени № 3 (27) 2007.

[4] Русская православная церковь и коммунистическая государство. 1917-1941. М.: 1996, с. 224-228.