Днес под херменевтика обикновено се разбира теория за разбирането, тълкуването и интерпретацията. Самата дума „херменевтика“ се среща за първи път в заглавието на едно от съчиненията на протестантския богослов Йохан Данхауер през 1654 г. В епохата на своето възникване херменевтиката има много малко общо с каквато и да е била теория. Тя се ражда в рамките на протестантската религиозност през XVI в. като набор от практически наставления за разбиращо четене на Свещеното писание. Нуждата от такива наставления възниква в пряка връзка с три магистрални богословски идеи, формулирани от Мартин Лутер. Първо, спасението на християнина е възможно само чрез индивидуална вяра. Второ, източник на спасителното послание и извор на индивидуалната вяра е единствено Свещеното писание, но не и Свещеното предание – в богословието на протестантизма се утвърждава принципът sola scriptura. Трето, връзката на вярващия християнин с Бог е пряка и не се нуждае от посредничеството на църковната йерархия и духовенството.

Взаимовръзката на тези идеи има многопосочни следствия. Те са свързани с дълбоки промени в разбирането за организацията на Църквата, богослужението, проповедта, статута на духовенството, монашеските ордени, отношението към политическата власт и държавата и др. Едно от най-важните следствия е утвърждаването на задължението на християнина да бъде в постоянен контакт с текста на Библията. С оглед създаването на външни условия за четене на Библията от всички християни Лутер превежда Свещеното писание от латински на говорим немски език, а неговите съратници и последователи дават силен тласък на ограмотяването на народа, разширявайки мрежата от училища и университети. Напредъкът в това отношение е инициатива и постижение на образовани богослови. Тъкмо те са хората, които имат грижата да подпомагат самостоятелното четене на Библията не чрез санкционирани и налагани от църковната организация догматични тълкувания на библейски текстове, а чрез квалифицирани съвети. Именно като набор от такива компетентни съвети на богослови за самостоятелно разбиращо четене на Свещеното писание възниква херменевтиката. Тя се схваща като помощна дисциплина с методологическа функция. Нека повторя, херменевтиката предлага набори от правила за четене, а не набори от догматични тълкувания. Нейната задача е да служи за преодоляване на трудности при разбирането на отделни места от Свещеното писание. Тези трудности не са принципни, а се дължат на случайни фактори, защото според реформационната теология текстът на Свещеното писание е ясен сам по себе си и може да бъде разбран от всеки разумен човек, без да е нужно той да прибягва до други текстове. Тъй като херменевтическите набори от правила, или „канони“, такъв е обичайно използваният термин в ранно-протестантската теология, имат изцяло опитен характер, те са поначало много и могат да се различават съществено по своето съдържание. Имам намерение да представя накратко няколко херменевтически канона, възникнали през периода XVI–XVIII в., в които се предлагат различни по своя характер стратегии на разбиращо четене на Библията. Създадени да служат на всекидневната религиозна практика, тези ранни философски херменевтики спомагат съществено за формирането на редица модерни научни дисциплини като филологията, историята, психологията и пр., като слагат своя отпечатък върху тяхното методологическо самосъзнание.

           През 1567 г. се появява първият херменевтически канон за тълкуване на

Свещеното писание в протестантската теология. Той е изложен в съчинението на Матиас Флациус Илирикус (1520–1575) Относно основанието за познание на Свещеното писание и още тогава е наречен „златен ключ” за тълкуване на Свещеното писание. Флациус изхожда от това, че съществуват определени трудности при разбирането на Свещеното писание. Те обаче не се дължат на неговата непонятност, а на поначало случайни и преодолими пречки: лошо познаване на текста, незадоволително владеене на езика или погрешен метод на тълкуване. Католиците не разбират Свещеното писание, защото „са го чели всъщност много рядко, а когато са го чели, по свое усмотрение са откъснали само отделни идеи и при това са ги свързали произволно”[1]. Католиците интерпретирали погрешно Библията, защото използвали погрешен метод. Те се опитвали да разрешат всяко възникнало при разбирането затруднение само за себе си, без да държат сметка за цялото на текста. Свещеното писание обаче може да се разбере само ако се вземе предвид неговото вътрешно единство. Така Флациус формулира основополагащата догма на протестантската херменевтика – догмата за единството на Свещеното писание като текст.

Трудностите при разбирането на Библията са случайни и могат лесно да се разрешат чрез проверка на съгласуваността на неясното място с цялото. При това е необходимо да се вземат предвид „жанровите” особености на тълкувания откъс – дали той е част от реч, писмо, разказ, описание, поучение и пр. Съответствието с цялото се установява, като се съблюдават правилата на логиката, реториката и диалектиката. Правилата за тълкуване на Флациус имат емпиричен характер. Той не сочи нищо, което да прави тези правила необходимо средство за интерпретация. Флациус обосновава нуждата от правилно разбиране на Свещеното писание с потребността от укрепване на вярата. Педагогическият мотив за четене и разбиране на Свещеното писание показва родството на учението за разбирането с реториката. Както чрез ораторското изкуство се въздейства върху убежденията на слушателя и постъпките му се насочват в определена посока, така и изкуството на разбирането трябва да помогне на читателя на Библията да се ориентира към вярата и благочестието.  (…)

[1] Flacius. „Anweisungen wie man die Heilige Schrift lesen soll, die wir nach unserem Urteil gesammelt oder ausgedacht haben” – in: Hans-Georg Gadamer, Gottfried Bohem (Hrsg.) Seminar: Philosophische Hermeneutik, Frankfurt a. M., 1979, S. 52.