1. Евразийската идея и православието

Евразийската идея винаги е отдавала особено значение на православието. От съществено значение е фактът, че дори по време на съветския режим теорията за етногенезиса на Гумильов използва религиозна реторика, за да акцентира върху „почитането“ на образа на евразийския водач. Бащите основатели на евразийската идея отделят ключово значение на руското православие като основополагащ фактор за формирането на колективното евразийско самосъзнание. Новите евразийци от своя страна виждат в него способ да утвърдят доминиращата роля на Русия в Евразия и да се фокусират върху геополитическото „побратимяване“ в рамките на славяноправославната ос от „братски“ държави. По този начин, изграждайки образа на едно особено, уникално и преди всичко руско православие, те го интегрират в рамките на съвременната неоевразийска доктрина и го използват като политически инструмент. Този тип политизация на православието може да бъде дефинирана обаче като „поквара“. Защо?

Евразийската поквара на православието се изразява в политико-идеологическата инструментализация на последното от страна на евразийството и политическия елит в Русия. Както е видимо от това определение, дефинираният феномен има две пагубни последици за самото православие. Първо, то се инструментализира политически. Това позволява на държавата да го използва в рамките на своите доктрини. Пример в това отношение са руските геополитически доктрини, които го превръщат в механизъм за изграждане на т.нар. славяноправославна ос от „братски държави“. Ос, чиято истинска цел е да постави тези държави в зависимост от Москва. Второ, православието се инструментализира и идеологически. Неоевразийците го използват като мощен стимул за възприемането на техните послания, призоваващи към „възстановяването“ на Евразийската империя. Зловещото е, че в тези послания разликата между православие и старообрядчество напълно се размива и пренебрегва.[1]

Още една тревожна тенденция се наблюдава и в рамките на Московската патриаршия, чиито представители открито подкрепят действията на руския политически елит с аргумента, че евразийството е естествено вкоренено в рамките на православието.^[2] Теза, която е също толкова абсурдна, колкото и панслависткият етнофилетизъм, който отрича вселенския характер на православието, принизявайки го до националните граници на отделните държави.

Преди всичко обаче трябва да се направи уточнението, че процесът по покваряване на православието има един основен катализатор – руския национализъм. Отправна точка за неговото възраждане в Русия е твърдението на руския президент Путин, че след разпадането на СССР руският народ е останал един от най-големите, но разделени народи в целия свят.^[3]. Путиновата реторика е ясна. Става дума за целия руски етнос – не само за руснаците, които живеят на територията на Руската федерация, но и за тези извън нея. Основното доказателство в полза на това твърдение е, че в по-нататъшните си изявления президентът започва да отправя отделни послания – към руснаците в САЩ, към руснаците в Западна Европа, в Централна Европа и т.н. Това поражда сред руските политици стремеж към обединяването на разделения руски етнос, към възстановяването на руското политическо и етническо цяло. Тези стремежи се засилват от великодържавната реторика на Кремъл и евразийския неоимпериализъм. „Руското“ цяло няма как да бъде обединено без наличието на ценности, които да накарат руснаците зад граница да декларират своята безусловна и пълна лоялност към Москва. Затова и нейната политика е насочена към най-интимния и чувствителен аспект: православието. Идеите за Москва – Третия Рим, за Русия – наследницата на Византия, за лошия и пропаднал Запад, за братските славянски народи стимулират самочувствието в руското съзнание. Всички те се явяват обединяваща основа за разединения след Студената война руски народ. Истината е обаче, че руският политически елит далеч не лансира тези ценности от морални подбуди. Неоимпериализмът, хибридната война срещу Запада и намесата във вътрешните дела на „братските народи“ не биха били възможни без обединяването на целия руски народ в името на една месианска кауза, която отново тласка Русия към пропаст – етнонационализма и неговия паралел в православието – етнофилетизма. В каузата на руските управляващи следователно няма нищо православно, защото тя е насочена не към задоволяването на духовните потребности на православните християни, а към изграждането на колективно самосъзнание, което сляпо да служи на Москва в нейния стремеж отново да стане глобален фактор в световната политика. В рамките на тези великодържавни интереси отделният човек няма никакво значение. Над всичко стоят интересите на нацията и държавата. (…)

[1] Проханов, А. 2015. Алюминиевое лицо. Замковый камень. Москва, Центрополиграф, с. 280.

[2] Ильин, А. 2002. ЕВРАЗИЙСТВО ЯВЛЯЕТСЯ ВЫРАЖЕНИЕМ ПРАВОСЛАВНОЙ НАЦИОНАЛЬНОЙ ПАТРИОТИЧЕСКОЙ МЫСЛИ. Москва, ОПОД „Евразия, с. 1.

[3] KOLTSØ, P. 2012. The ethnification of Russian nationalism. Edinburgh, Edinburgh University Press, pg. 18.