Творчеството на великия и блажен църковен писател, добил широка известност с името Дионисий Ареопагит, а впоследствие и като Псевдо-Дионисий Ареопагит, е обект на патристични, философски и църковноисторически изследвания от векове насам. В наше време изследванията върху съчиненията му взеха и църковномузикална насока. В резултат от това начинание се стигна до констатацията, че със своите кратки инкорпорации на църковнопесенна тематика Псевдо-Дионисий Ареопагит определено следва да бъде причислен в сонма на основоположниците на църковномузиакалната теория – редом с богодаровитите писатели Климент Александрийски, св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст и още плеяда ранни деятели в областта на църковномузикалното просвещение. Следващите редове представляват опит за представяне на Псевдо-Дионисиевите виждания за духовната музика и църковнопоетичното изкуство на базата на извлечените податки от творбите му, като на свой ред са изложени вкратце и дадените от него сведения за песенното участие в богослужебните последования през V век.

Преди това обаче, в качеството на интродукция към тематиката на настоящото експозе, намирам за необходимо вместването на един кратък обзор на опитите за идентификация на Псевдо-Дионисий, както и на правената до момента критика върху писанията му, който обзор би допринесъл за изграждане в умозревието на читателя на един макар и хипотетичен образ на този древен химнолог и църковен музиковед, чийто принос в литературната съкровищница на църковнопоетичната и музикална наука следва да бъде достойно оценен.

И така, според изследванията на Е. Honigmann, представени в книгата му Петър Ивер и съчиненията на Псевдо-Дионисий Ареопагит, Брюксел, 1952 г., авторът на съчиненията, наричани с общото наименование „Ареопагитически корпус” (Corpus Areopagiticum) и атрибутирани с името на Павловия ученик (Деян. 17:34) и пръв Атински епископ св. Дионисий Ареопагит (Евсевий, ІV, 23, 4), е грузинец по произход и истинското му име е Петър Ивер (412–488), епископ на Маюма край гр. Газа. Тази теза преди десетилетия със сигурност е била приета с доста голям интерес след редицата неудачни и произволни по-ранни хипотези[1], отъждествяващи разглеждания църковен писател със Севир Антиохийски – †538 (Stiglmayr); с Александрийския епископ Дионисий – ІІІ в. (еп. Атинагор); с неизвестен ученик на св. Василий Велики (Ceslas Pera)[2], с химнописеца Синесий от Кирена (около 370–413); с патриарх Сергий (патриаршествал от 610 до 638 г.); с неизвестен, но образован сириец и т.н.[3] В резултат на нови проучвания, с които опитите за идентификация стават общо тридесет и два[4], горните идентификации бяха принципно оспорени. Според установеното от споменатите проучвания авторът на съчиненията е живял и творил на Изток (М. Еsbroeck) и се предполага, че той (Псевдо-Дионисий) е палестински иеромонах, попаднал в обкръжението на императрица Евдокия (†460), преди кръщението си – Атинаис[5], жена на император Теодосий ІІ (402–450), която последните си години прекарва в Иерусалим, отдадена в полза на тамошния обществен и църковен живот.[6]

В аргументация на тезата, че Ареопагитските съчинения не са дело на апостолски ученик, учените изтъкват редица фактори, за които авторът говори в съчиненията си като даденост в негово време, а които всъщност не са вместими във времето на св. апостоли. Свидетелство против авторството на св. Дионисий Атински е и обстоятелството, че до началото на VІ век за Ареопагитиките не се споменава в нито един писмен извор, освен това срещу произхода им от зората на християнството свидетелства още и употребата на твърде далечните на тази първохристиянска епоха език и строй на мисълта.[7] В илюстративен план тук ще бъдат посочени само две от поредицата несъответствия, имащи в известен смисъл отношение към разглежданата тема. Направените в трактата За църковната йерархия описания на богослужебни последования не се покриват с описанията на доказаните раннохристиянски автори (Дидахи, св. Иполит Римски и др.). Например чин на монашеско пострижение, за какъвто говори представяният за св. Дионисий Ареопагит писател, не съществувал не само в І век, но дори и до ІV. Споменава се също за четене (според някои тълкуватели и за пеене) на Символа на вярата по време на св. Литургия, какъвто обичай е абсурдно да е съществувал в апостолско време – всъщност Веруюто било въведено в Литургията през 476 г. (…)

[1] Флоровски, прот. Г. Източните отци от V до VІІІ век – по лекциите в православния богословски институт в Париж. Изд. „Тавор” – издание Московскаго патриархата, 1992, с. 132.

[2] Лоски, Вл. Очерк върху МИСТИЧЕСКОТО БОГОСЛОВИЕ на Източната църква. София, Омофор, 2005, с. 20, бел. 14.

[3] Св. Дионисий Ареопагит. За божествените имена. Превод от старогръцки Лидия Денкова. София, ГАЛ-ИКО, 1996, с. 15.

[4] Христов, Ив. Християнският неоплатонизъм в корпуса на „Ареопагитиките”. – В: Неоплатонизъм и Християнство. Част І, Гръцката традиция ІІІ-VІ в. Под редакцията на Иван Христов и Димитър Димитров, София, ЛИК, 2002, с. 129.

[5] Св. Дионисий Ареопагит. За небесната йерархия; За църковната йерархия. Превод от гръцки Ив. Христов. Издателство „ЛИК”, София, 2001, с. 11. Повече по въпроса може да бъде открито в: Esbroeck, M. van. Peter the Iberian and Dionysius the Areopagite: Honigmann’s thesis revisited – in: Orientalia Christiana Periodica. 1993; и в: Марчевски, И. Светлината на исихазма, Велико Търново, 1994.

[6] Божилов, Ив. Билярски, Ив. Димитров, Хр. Илиев, Ил. Византийските василевси. София, Абагар, с. 84.

[7] Флоровски, прот. Г. Източните отци..., с. 130.