ПОЕТ И ПРОРОК НА НАДЕЖДАТА

Най-впечатляващото на този конгрес беше неговата тема – Надеждата.

Говорейки за надеждата, ние обикновено я заменяме с предмета на надеждата. Ние говорим за това, на което се надяваме, което жадуваме, към което се стремим. А самата надежда отпада от мислите ни. Това е естествено и разбираемо. Понеже надеждата се появява тогава и там, където няма достатъчни основания за вярата, където мисълта изнемогва, където гласът се заменя с шепот, а волята – с въздишка. Ето защо и в църковните определения за надеждата няма почти нищо. „Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век“ – това не е истина на вярата, а устрем, жадуване, предчувствие. Макар тези думи и да присъстват в Символа на вярата, но колко далеч са те по своя „стил“ от логически гравираните думи за Логоса: „Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, Роден, Несътворен“.

Затова е толкова трудно да се говори за надеждата, за самата надежда. Защото тя е тайна на бъдещето, тайна на живота, самият живот. А животът е необясним и неизразим. Това е повей на Духа, „гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива“(Иоан. 3:8).

Четейки Пеги, се питаш: къде той говори за Светия Дух? Бог Отец говори в неговите Мистерии – те са написани от името на Бог (това дръзновение да пишеш от името на Бога и Твореца Андре Русо сравнява с ветхозаветното „Биде върху мене ръката Господня“; ето защо той счита Пеги за пророк – в прекия и буквален смисъл на думата[1]).

За Пеги Христос е всичко. В страданието на човека (Le Mystère de la charité de Jeanne d'Arc ), в съдбините на света (Eve). А за Светия Дух – нито дума. И едва по-късно проумяваш, че за Духа така и трябва да се говори, без да Го назоваваш по име. Поет на живота, надеждата и нежността – Пеги винаги и във всичко е свидетел на Духа и това, което Духът създава в творението. Целият живот е откровение на Словото и явяване на Духа. „В начало“ Духът „се носеше над водата“ (в еврейския текст – топлеше тварта, както квачка мъти яйцата). Тук Духът е само жизнена сила – безлична и безименна – връзка на Твореца с творението. Това е първото явяване на Духа, първата Петдесетница.

След това биологията (или по-точно биофанията – явяването на живота) е сменена от антропологията. Духът „говори чрез пророците“ (срв. Никейския символ, свидетелствата на самите пророци – Ис. 48:16, Иез. 2:2; 3:14…). Духът вдъхновява човека и човекът става проводник, вестител на Духа. Това е втората Петдесетница. Името на Духа все още е скрито и даровете Му не са пълни, но пророкът и онези, които го чуват, вече знаят, че това е Духът Господен, не безлична сила, но Ипостас – Разум и Воля.

Третата Петдесетница е Въплъщението. Самият Дух не се въплъщава, но въплъщава Сина Божий. Той слиза върху Дева Мария и Тя става Божия Майка. Той слиза върху Богочовека Емануил-Иисус и Той става Христос. Тук ни е дадена тайнствената пълнота на даровете, явен ни е Самият Свети Дух като извършителната ипостас в Светата Троица. Той се явява, но не на всички. Само архангелът знае, че Светият Дух слиза върху Мария; само Йоан го вижда в образа на гълъб.

„И явиха им се езици, като че огнени, които се разделяха, и се спряха по един на всекиго от тях. И всички се изпълниха с Дух Светий“ (Деян. 2:3-4). На празника Петдесетница в Православната църква се чете пророчеството на Иоил (2:28-32)[2], същото, на което се позовава в деня Петдесетница апостол Петър. Но тук се изправяме пред следния въпрос: тези думи само към отминалия исторически ден на Петдесетница ли се отнасят, или ни говорят за нещо все още неявено, очаквано? Казано другояче: откровенията на Светия Дух вече в пълнота ли са дадени и представляват ли депозит на Църквата, или сме в правото си да жадуваме, очакваме и да се надяваме на нови откровения на Духа? Та нали Неговото Име и Лик все още не са ни явени. Ние познаваме Неговите дарове, по-често сме чували за Неговите Дарове (защото къде сега е всичко онова, за което говори Иоил?) – но лична среща с Ипостасата на Духа човек все още не е имал. Възможна ли е тя? Ще ни бъде ли дадена? Или лицето на Светия Дух завинаги ще си остане скрито и винаги само ще предполагаме личността на Утешителя чрез дара на утешението Му? Вярата нищо не казва за това. Но има надежда: надежда, че славното пришествие на Христос ще бъде и явяване на Светия Дух, че тайнствената дума Парусия се отнася и към Христос, и към Светия Дух, че в този ден на световната Петдесетница втората и третата ипостас на Пресветата Троица (откриващи безмерното богатство на природата на Отца и Неговото Царство, и Сила, и Слава) ще станат толкова близки на човека, колкото той в момента не може и да си представи… И това е преобразяването на света. Понеже в сегашното си състояние „светът не може да вмести Парусията; той се разгаря от нейното приближаване, разтапя се в нейния огън. Но цялата твар се вълнува и тръпне от приближаващия към нея Господ и този трепет я възпламенява. И това ще бъде явяване на Духа не само в огнени езици (които ограничават силата на огъня и по този начин опазват света „за огъня в деня на съда“, 2 Петр. 3:7), но в огъня на световния пожар, когато изгарящият огън ще се превърне в огън животворящ и преобразяващ и преминалата през този огън твар ще стане способна да види, срещне и приеме Господа: „още не е станало явно, какво ще бъдем“ (1 Иоан. 3:2).

Полетът на надеждата обаче не спира дотук. Нейните крила ни носят още по-далече: там, където изнемогва не само словото, но и мисълта, където е възможна само плаха надежда, надежда за това, което е недостъпно за човешкия ум. (...)

 

[1] Andre Rousseaux. Le Prophete Peguy. I-II-III. Neuchatel 1942-1944, I, P.29.

[2] И ето, след това ще излея от Моя Дух върху всяка плът, и ще пророкуват синовете ви и дъщерите ви; старците ви ще сънуват сънища, и момците ви ще виждат видения. Също и върху роби и робини в ония дни ще излея от Моя Дух. И ще покажа личби на небе и земя: кръв, огън и стълбове дим. Слънцето ще се превърне в тъмнина, и месечината – в кръв, преди да настъпи денят Господен, велик и страшен. И тогава всеки, който призове името Господне, ще се спаси; защото на планина Сион и в Иерусалим ще бъде спасението, както казва Господ, и у останалите, които ще повика Господ (Иоил. 2:28-32).