Изборът на тема за настоящото изследване не е случаен, а е израз на необходимостта пред общественото съзнание в България да се представи реалното положение на междухристиянския диалог през вековете. В разрез със систематично прокарваната линия на нетърпимост към различния, дори дискриминиране на християнските общности в страната, тук ще се опитам да изложа реално постигнатото от Вселенската патриаршия в областта на диалога през XVII в. Доколкото днешна България и повечето православни християни не само в Югоизточна Европа, Украйна, но и в Централна Европа през повечето време от османската история живеят именно в диоцеза на тази Църква, воденият тогава диалог засяга всички нас. Тя е и активна действаща страна по диалога както с католици, така и с протестанти през онази епоха, а и в ново време[1].

През XVII в. най-изявените представители на Патриаршията в Константинопол[2], осъществили диалог с протестантски мислители и църковни функционери, са Кирил Лукарис и Митрофан Критопулос. Първият е роден в Ираклион на о. Крит през 1571 или 1572 г., получава образованието си във Венеция и Падуа, пътува заедно с други християни интелектуалци от Османската империя до Швейцария, Германия и Холандия, където общува с протестантски интелектуалци и университетски професори. На 21 години е постриган за монах, а през 1601 г. е избран за патриарх на Александрия в Египет. През 1620 г. е избран за Константинополски патриарх. Втората личност, изиграла особено важна роля в този етап на православно-протестантския диалог, е сътрудникът на патриарх Кирил на име Митрофан Критопулос. Той е роден във Верия (Южна Македония) през 1589 г. В младежка възраст става монах на Света гора-Атон, а между 1617 и 1627 г. учи в Англия, в Оксфордския университет, и слуша лекции последователно в няколко немски университета. През 1630 г. се установява в Александрия и е ръкоположен за митрополит на Мемфис, а през 1636 г. е избран за Александрийски патриарх.

Критопулос е основно действащо лице в разговорите, тъй като осъществява богословски диалог с известни имена на протестантското богословие лично и в кореспонденция.[3] Въпреки че диалогът не е формален, т.е. той не е осъществен от съборно тяло на двете църкви, все пак е осъществен „по заповед“ на самия Константинополски патриарх Кирил Лукарис. От кореспонденцията на Критопулос знаем, че той е влязъл във връзка с повече от 300 учени, общественици и политици от Запада, и то най-вече протестанти.[4] Като официален представител на Вселенската патриаршия, е изпратен в Германия, Англия и Швейцария да разучи богословските основания на Реформацията – нещо, което личи от писмата му с патриарх Кирил Лукарис.[5]

След като завършва Оксфорд през 1624 г., Митрофан се отправя с личната препоръка на патриарха към няколко други центъра в Англия, в лутеранска Германия и калвинистка Швейцария, където да се срещне с известни протестантски професори и проповедници, с които да обмени идеи относно теоретичните основи на протестантизма. През 1623 г. води богословски дискусии с представители на Англиканската църква и както сам свидетелства – с хора от „свободните англикани“ – явно имайки предвид още тогава отделилите се от официалната църква деноминации.[6] През този период от пребиваването си на Запад той написва „18 отговора“ (ἀποκρίσεις) на църковни въпроси, поставени му от вече утвърдения протестантски мислител Томас Гоад и от други богослови.[7] Същата година Критопулос изпраща три писма до крал Джеймс I с напомняне за обещана му голяма колекция научни книги за библиотеките на патриаршиите на Константинопол и Александрия.[8]

Въпреки настояването на Кентърбърийския архиепископ Джордж Абът, който гледа с недоверие на своя православен гост, Митрофан да се прибере в Константинопол още през 1622 г., последният удължава престоя си в кралството поне още година, посещава „свободните протестанти“ в Шотландия и впоследствие се отправя за протестантска Германия. Отначало е сърдечно посрещнат в Елмщат, където слуша лекции и живее при професорите Каликст и Хорней. Тукашните му дискусии довеждат до груповата молба от професорите от Меланхтоновата школа като Г. Каликст, К. Хорней, Х. Конринг и др. да напише едно цялостно Изповедание на Източната католична и апостолична църква[9]. Този текст се оказва от особено значение за преодоляването на редица предразсъдъци у протестантските мислители спрямо учението на Източната църква. Критопулос, оставайки верен на своята традиция, съумява в съвсем свободен стил да предаде накратко основните догматически положения, и то с език, близък до този на протестантите. Той обаче държи на патристичната и апостолска традиция на Изтока, като показва изчерпателност и свобода в езика си, бидейки вдъхновен и независим от схоластичната скованост, особено ако сравним текста му с този на Петър Могила или на патриарх Доситей Йерусалимски, произхождащи от малко по-късно време. Изповедта му обаче остава незадоволителна в очите на богословите от Елмщат, Алтдорф, и още по-малко за по-консервативните богослови във Витенберг, Тюбинген, Щутгарт и Страсбург.[10] Това е причината в онзи момент публикуването й, предприето от владетеля на Витенберг, да бъде отменено под натиска вероятно на църковното ръководство. (…)

[1] Диалогът между Вселенската патриаршия и протестантските църкви през османската епоха може условно да се раздели на шест етапа, в които се осъществяват разгърнати програми за диалог между представители на тези вероизповедания. Първият има своето начало още от времето на началните опити за реформиране на Западната църква, от времето на Ян Хус, а впоследствие – от това на Мартин Лутер и Меланхтон. Първите стъпки имат повече характер на опознаване и са осъществени с патриарх Йоасаф II. Вторият етап представлява опит на принципни основи да се води богословски диалог между второто поколение лутерански богослови от Витенберг и Тюбинген с патриарх Йеремия II. Третият етап представлява продължителен диалог в рамките на постоянни контакти, осъществени от Вселенския патриарх Кирил Лукарис и неговия сътрудник и по-късно Александрийски патриарх Митрофан Критопулос, от една страна, и протестантските църкви в Англия, Германия, както и с реформираните в Швейцария – от друга. Четвъртият етап съставлява преговорите с англиканите през ХIХ в. Петият условно може да се нарече диалог с мисионерските протестантски представители в Османската империя през ХIХ в. и последният – шестият – е вече вдъхновеното от борбата за мир през ХХ в. движение на икуменизма в рамките на различни негови прояви, но най-вече под егидата на Световния съвет на църквите (ССЦ). Нашето изследване се насочва най-вече към третия етап, тъй като икуменическото движение представлява сложен и многостранен феномен, който изисква допълнително изследване, а пък най-ранният етап сме засегнали в свои публикации в списание Християнство и култура през 2013 и 2014 г. С диалога с мисионерите в Османската империя и с англиканите предстои да се занимаваме в близко бъдеще.

[2] Градът запазва наименованието си през цялата османска епоха, като на османски турски произнасянето му е „Константиние“. Названието „Истанбул“ е въведено едва през 1930 г., за да се прекратят асоциациите с християноелинското му минало.

[3] Вж. Ἰ. Ἀναστασίου, Μητροφάνης Κριτόπουλος, Πατριάρχης Ἀλεξανδρείας ἀπὸ τὴν Βέρροιαν, Θεσ/νίκη 1972; Κ. Διοβουνιώτου, Μητροφάνης Κριτόπουλος, Ἀθῆναι, 1915;Colin Davey, “Metrophanes Kritopoulos, Pioneer for Unity”, Θεολογία 38 (1967), 459-486 и разширената версия на текста, издадена като книга: Pioneer for Unity. Metrophanes Kritopoulos (1589-1639) and Relations between the Orthodox, Roman Catholic and Reformed Churches, London 1987; J. Marshall, An Eastern Patriarch in England and Germany, London, 1925; E. Staehelin, “Die Reise des griechischen Theologen Metrophanes Kritopoulos durch die Schweiz im Jahre 1627”, Zeitschrift für Schweizerische Geschichten 22 (1942), 508-528; W. Geyer, “Ein Unionsversuch zwischen der Griechischen und Evangelischen Kirche in den Jahren 1624-1627”, Jahrbuch für die Evangelisch-Lutherische Landeskirche Bayerns 20 (1925-1926), 59-73.

[4] Вж. Κ. Διαβουνιώτου, «Ἡ Φιλοθήκη τοῦ Μητροφάνους Κριτουπούλου», Πρακτικὰ τῆς Ἀκαδημίας Ἀθηνῶν (Ἀθῆναι 1938), 946-955.

[5] Вж. Ἰ. Καρμίρη, Μητροφάνης ὁ Κριτόπουλος καὶ ἡ ἀνέκδοτος ἀλληλογραφία αὐτοῦ, Ἀθῆναι 1937; Ἀ. Τηλλυρίδου, «Συμβολαὶ καὶ διορθώσεις εἰς τὴν ἀλληλογραφίαν τοῦ Μητροφάνους Κριτοπούλου», Θεολογία 45 (1974), 360-404.

[6] Вж. Κ. Σκουτέρη, Τὰ 39 ἄρθρα τῆς Ἀγγλικῆς Ἐκκλησίας ὑπὸ τὸ φῶς τῆς ὀρθοδόξου συμβολικῆς παραδόσεως, Ἀθῆναι 1985; същият, Πρώϊμοι Ὁμολογίαι τῶν Ἐλευθέρων Ἀγγλικῶν Ἐκκλησιῶν, Ἀθῆναι 1985.

[7] Гръцкият оригинал на отговорите е публикуван на части. 3-ти до 16-и отговор са публикувани от Ἰ. Καρμίρη, Ἡ Ὁμολογία μετὰ τῶν περὸς Γῶδον Ἀποκρίσεων τοῦ Μητροφάνους Κριτοπούλου καὶ ἡ δογματικὴ διδασκαλία αὐτοῦ, Ἀθῆναι 1948, 26-38, а първите два отговора са публикувани още от Κ. Διαβουνιώτου, Μητροφάνης, 50-60.

[8] Ἀ. Τηλλυρίδου, op. cit. 400-403.

[9] Ἰ. Καρμίρη, Δογματικὰ καὶ Συμβολικὰ Μνημεῖα τῆς Ὀρθοδόξου Καθολικῆς Ἐλλησίας, τ. Β΄, Graz 1968, 578-641.

[10] Вж. Ἰ. Καρμίρη, Μητροφάνης ὁ Κριτόπουλος, 86 сл.; 178.