Портретите на Лутер, създадени в продължение на 500 години, са свидетелство повече за духовните нагласи на своите автори, отколкото за образа на реформатора. Въпреки че неговият живот и творчество са широко познати и достъпни още от втората половина на ХVI в., образът на реформатора е скициран по най-различен начин. Различните църкви проектират върху Лутер представата за своята същност и се опитват да я защитят чрез отхвърлянето или възприемането му. Това се отнася преди всичко за църквите, които се позовават на него, както и за Католическата църква, когато тя категорично го отрича или се опитва предпазливо да го възприеме. Това обаче е валидно и за светските интерпретации на Лутер, които виждат в него въплъщение на немския характер, радетел на свободата на съвестта и правата на личността, предшественик на определена идеология или историческа личност, понесена от обществените промени.

В контекста на юбилея от Реформацията през 2017 г. преобладава тенденцията Лутер да бъде стилизиран като представител на икумената, на икуменическия диалог. Колкото и да е оправдан стремежът за преодоляване на противоречията, характерни и за досегашните юбилеи на Реформацията, то оценката на кардинал Валтер Каспер е неоспорима: „Самият Лутер не беше икуменист“[1]. Днешният икуменически диалог не може да бъде потвърден чрез него. Прегледът на образа на Лутер и неговото възприятие през вековете ще ни накара да подходим с предпазливост към неговото безкритично използване за съвременни реформаторски усилия сред църквите, дори и когато си струва тези усилия да бъдат осъществени. Официалната икуменическа политика на църковните власти, която се изразява в гръмки слова и впечатляващи жестове, както се случи и при настоящите юбилейни чествания, но се спъва в конкретното всекидневие в съвместния живот на църквите и на техните верни, не може да се позовава на Лутер.

И все пак не може да се оспорва, че богословието на Лутер може да допринесе за преодоляването на разделението между християните.[2] Но преди това следва да бъдат взети под внимание острите противоречия и взаимните осъждания от времето на Реформацията, а след това зад противоречията да станат видими общите места с оглед на учението на Лутер, което без съмнение съдържа много сурови, но уместни критики. Това ще спомогне да бъде избягнато търсенето на прибързани и нетрайни решения на проблемните въпроси.

1. Спорът за индулгенциите

Протестът на Лутер е реакция основно срещу проповядването на индулгенциите, концепцията за които се развива въз основа на учението за изкуплението, което трябва да последва всяко прегрешение. Като прегрешение пред Бог, грехът се нуждае от компенсация, от изкупление, дори и след като той е опростен в изповедта. Това изкупление може да се постигне чрез поклоннически пътувания, молитви, пожертвования, пост. Ако тези дела се окажат недостатъчни, грешникът трябва да изтърпи наказания в чистилището.

Обаче никой не знае дали приживе е извършил необходимите дела за изкупване на греховете, поради което и не е наясно ще постигне ли спасение на душата си. Едно е сигурно: светците са извършили много повече изкупителни дела, отколкото е било необходимо за техните прегрешения. Този „излишък“ става достояние на Църквата. Заедно със спасителното Христово дело той съставлява съкровище на Църквата, от което могат да се възползват всички вярващи. Папата има право да раздаде от този излишък на грешниците под формата на индулгенции. Така че първоначалният замисъл за индулгенцията е тя да освободи хората от страха им от техните грехове и от ада, като се укрепи вярата им в светците и застъпничеството на Църквата.

Тази представа обаче става проблематична, когато бъде комерсиализирана, предоставяйки възможност на вярващите да купуват чужди спасителни дела като индулгенции за себе си. Според заможността на купувача те се предлагат на различни цени, така че бедните са могли да ги получат и без пари. Въпреки това тази практика става обект на възмущение още през ХV в. В началото на XVI в. Рим страда от остър финансов дефицит. Предприетият от папите строеж на огромната църква „Св. Петър“, както и луксозният им начин на живот в стила на ренесансовите владетели поглъщат огромни суми. Поради това те завишават многократно таксите и въвеждат индулгенцията на св. Петър[3]. В Германия Албрехт фон Бранденбург[4], новият архиепископ на Майнц и същевременно курфюрст[5], трябва да заплати на Рим цяло състояние, за да получи опрощение за неканоничното заемане на няколко епископски длъжности, което всъщност е забранено от Църквата – той е заел преди това архиепископската катедра на Магдебург. За целта той взима кредит от банката на фамилията Фугер[6] и впоследствие, за да го погаси, насърчава продажбата на индулгенцията на св. Петър, от чиито печалби взима половината като комисиона.

Тези детайли от договорките на Албрехт са неизвестни за Лутер, когато той се сблъсква с последиците от проповедта на доминиканеца Тецел[7]. Последният обещава не само опрощаване на църковните наказания, но и на самите грехове, дори и на най-тежките грехове, даже и „ако някой е бил забременил Дева Мария“[8]. Предлагат се и т.нар. „пленарни индулгенции“, които би трябвало да действат превантивно и да предпазват от наказания за бъдещи грехове, така че веднага след купуването им купувачът може да започне отново да съгрешава. Индулгенции могат да се купят и от името на покойници, за да бъдат те освободени от мъките в чистилището. Подигравателният стих „Щом в ковчежето звъни парата, душата скача към небесата“ обобщава много точно същината на проповедта на Тецел. (...)

^[1] Walter Kasper, Martin Luther. Eine ökumenische Perspektive, Ostfildern 2016, 9-60.

^[2] Срв. посочената книга на Валтер Каспер, както и книгата на Peter Neuner, Martin Luthers Reformation. Eine katholische Würdigung, Freiburg – Basel – Wien, 2017.

^[3] Тя получава това име по предназначението си да бъде използвана за финансиране на катедралата „Св. Петър“ в Рим. Б. пр.

^[4] Албрехт фон Бранденбург (1490–1545), от 1513 г. е архиепископ на Магдебург, от 1514 г. и архиепископ на Майнц, а от 1518 г. – кардинал, щедър меценат на изкуството и науката. Б. пр.

^[5] Титлата курфюрст носят князе, имащи право да избират владетеля на Свещената римска империя. Към тях е спадал и архиепископът на Майнц. Б. пр.

^[6] Влиятелна в Европа фамилия, даваща кредити на монарси и епископи. През 1521 г основават приют за бедни, който днес е най-старият все още функциониращ социален комплекс. Б. пр.

^[7] Йохан Тецел (1460–1519) е доминикански монах, на когото през 1517 г. е възложено от архиеп. Албрехт да продава индулгенции в неговия диоцез, към който спада и Витенберг. Б. пр.

^[8] Срв. Тезис 75 на Мартин Лутер.