Отче! прости им, понеже не знаят, що правят.

 (Лук. 23:34)

Безспорно парадоксалното и трагичното в засвидетелстваните ни благо-вестия е, че именно своите на Христос, на Бог, именно Неговите, личните, го предават на смърт. Скандализиращото ума и съвестта е именно това, че онези, служещи на Бог – неговите раби, които не само са на Бог, но и с които Бог е, защото Той е Бог техен, Бог личен, го разпват. Изобщо трагизмът на Евангелието се състои в това, че Бог Христос бива разпнат по възможно най-безсърдечния начин именно от тези, на които е пратен от Отца да възвести Истината и вкуса на вечния живот в Царството Божие. И отново наглед ни се явява в цялата си парадоксалност следният факт: Христос, Спасителят, който бе пратен да дари човека с вечен живот и да изкупи греховете на неговата човешка, тленна, плътска природа[1], надвивайки смъртта и предлагайки място на трапезата Си[2], бива осъден и наказан със смърт от същите тези, на които свидетелства за любовта на Бога, която дарува човека и тленното и грешно човешко естество с вечен живот и изкупление. Безспорно жестоко е деянието на чедата към своя Отец, защото именно те погубват Сина, Който е пратен да ги дарува с радостта да бъдат сътрапезници на своя Всеблаг Отец, като така всъщност те отхвърлят, отричат, запращат на смърт своя Бог – те погубват себе си. Или пък не? Не, Христос не идва, за да съди, а за да спаси света, за да го победи и да даде надежда. Смъртта на Христос аз предлагам да разгледаме не като причина Бог да се разгневи и да погуби своите, което впрочем не прави, тъй като те, убивайки Бога на кръста, погубват самите себе си – напротив: смъртта на Христос е именно онзи парадоксален опит за силата на една смирена бащинска любов и затова аз предлагам тя да бъде разгледана като върховна милост върху грешните синове, които, превъзнесли се веднъж, сега унизени ще се покаят и ще имат уши да чуят за непосилната, а именно непосилна, защото е свръхчовешка, защото е именно божествена, милост и любов на Бога, а с това и да чуят Словото и да могат, присъствайки в Истината, да бъдат сътрапезници на цялото човечество и Бога.

Забравата на фарисеите. Христос изобличителят.

Преди всичко кои са фарисеите? Те са именно юдейските книжници, следящи за строгото спазване на старозаветния Закон, даден им от Бог. Освен пазители на Закона на Отца фарисеите се явяват и ревнители на тази божествена Правда, като в известен смисъл тяхната общност се самоотъждествява със Закона, който ревностно съхранява и за чието строго спазване следи. Като че ли в евангелските текстове именно фарисеите са най-негативният персонаж. Но защо? Защо дори когато народът юдейски се диви на чудесата, извършени от Иисус, и избира пътя на вярата, единствено фарисеите странят от Христа и дори се опитват да Го подведат, за да могат с доводи да Го обвинят именно в богохулство и да го осъдят като отстъпник от Закона? Но защо да обвиняват Христос, Сина на Отца, в богохулство? Тук ще засегна въпроса за забравата на самите служещи на Господа, които накрая в безумието си дори настояват Сам Господ да бъде разпнат.

Кое в Христос провокира гнева на фарисеите? Какво в Христос дотолкова ги скандализира, че да предизвика такава омраза от тяхна страна? Безспорно поведението на Христос му навлича техния гняв. Той не само че изцерява и гони бесове от проститутките, бедняците, прокажените, нечистите, митарите, но и твърди, че сам е изпратен от Бог да учи на „дух и истина“. Фарисеите дори стигат до обвинението, че Христос проповядва някакво свое собствено учение, на което Той отвръща, че не от Себе си говори и не за Себе си свидетелства, а за Отца и вечния живот в Царството Божие и Истината, и че именно Отца Го е пратил на света. Като че ли целият драматизъм в отношението на фарисеите към Иисус се дължи именно на невъзможността им да приемат, че Бог, Всевишният, Трансцендентният, Онзи Безпределният, прехвърлящ и надхвърлящ всеки предел, е станал човек и свидетелства за Спасението на човека от смъртта и тлението, сиреч от греха. (…)

[1] Човекът, казва се в книга Битие, е сътворен от пръст. Затова и тук под човешка природа аз имам предвид, че и човекът също като пръстта, от която е сътворен да бъде в плът, е крехък, ронлив и нетраен, сиреч тленен, но това, което го прави призван за вечен живот, е именно че е сътворен по образ и подобие на своя Отец.

[2] Която не просто е Трапезата на Господ, ами тя е и Евхаристийната трапеза на всички тези, които съ-присъстват в Истината заедно с Господа си, който е Бог техен, Бог личен, Бог на Адама, Авраама и Яков.