ИКОНАТА – СИМВОЛ И ОБРАЗ В МОДЕРНОТО БЪЛГАРСКО ИЗКУСТВО
В началото на декември 2017 г. в Софийската градска художествена галерия бе открита изложбата „Иконата – символ и образ в модерното българско изкуство“ – една изложба, посветена на иконите, но без в нея реално да присъстват икони. Тя представя поглед към християнското художествено наследство през призмата на светското изкуство. Изложбата включва живописни творби, скулптура и графика от сбирките на 16 държавни институции и от частни колекции и проследява как един образ – този на иконата – се появява в светското изкуство, или с други думи, в нецърковното изкуство, в близо 100-годишния отрязък от време между Освобождението и началото на 90-те години на ХХ в.
Иконата има дълга история по българските земи. Покръстването на българите през IX в. приобщава България към лоното на византийския свят и средновековната българска държава упорито следва културните модели на империята, усвоявайки всички форми на византийската художествена продукция, включително и традициите на иконописта. Някои забележителни икони, ръкописи и монументална живопис, запазени по българските земи, ясно демонстрират стремежа за приобщаване към византийския културен модел и разкриват осмислянето на този модел и прилагането му в българската среда.
За вярващия иконата не е само изображение – тя е нещо повече. Тя е обект на почитание, органична част от храма и от богослужебния живот. Нейното предназначение е да визуализира основните християнски догми, да пренася определена духовна реалност, да свидетелства за въплъщението на Бога, да материализира образите на светците, правейки ги по този начин достъпни за сетивата на миряните. Значението, което средновековният човек отдава на иконите, е огромно: те придобиват апотропейна функция, с тях се свързват предания за извършени чудеса, участват в шествия, превръщат се в обект на поклоннически пътувания, в държавно-религиозни символи, защитници и покровители на храмове, манастири, градове, столици, на цялата империя (Византия) или царство (например средновековна България). За един дълъг период от Средновековието и през последвалото Възраждане иконата заема основно място в художествената продукция по българските земи.
Какво се случва обаче, когато изпод четката на последните поколения зографи все по-често започват да се появяват произведения със светски характер? С други думи: къде остава иконата след модернизирането на българското изкуство? Разбира се, тя продължава да изпълнява своето култово предназначение в една или друга среда. Но в модерното изкуство нейното присъствие придобива нови и различни измерения. Именно в тази перспектива е ориентирана представената изложба и по-конкретно в търсене на отговори за това как художниците възприемат и интерпретират иконата в своите произведения, каква е символната й стойност, как средновековната и възрожденската образност и естетика въздействат върху художествения език на модерните автори. Представените творби ясно демонстрират някои посоки, които авторите поемат, интегрирайки или интерпретирайки иконата в своите произведения.
Eдни от най-ранните работи със светски характер, в които иконата присъства, са произведения на чуждестранни автори, пристигнали в България скоро след Освобождението. Общ за тях е стремежът за пресъздаване на едно непознато за художниците храмово пространство. Иконата в тези примери не е изведена експлицитно като централен елемент. Тя е бегло маркирана като част от интериора, смътно излизаща от полумрака на църквата. По-общо: тя е още един елемент от многообразието на балканския свят и представянето й в тези произведения е израз по-скоро на една етнографска описателност. Подобна посока откриваме в работите и на следосвобожденските български художници. Тези произведения могат да се възприемат като линия в изкуството ни, която отразява едно вглеждане в духовното наследство на българите, изучаване на старината като израз на културна идентификация. Иконата е част от един микрокосмос, от едно затворено пространство, което може да бъде определено като сакрално, изпълнено със святост, смирение и тишина, а също и като интимно в смисъла на лично, неприкосновено, домашно.
Още две посоки по-ясно могат да се очертаят сред произведенията, представени в изложбата – едната е по отношение на стилово-пластичните аспекти и художествения език, а другата засяга областта на иконографията. В творчеството на някои автори от 20-те години средновековното изкуство оставя своето ярко отражение, а иконите, църковната стенопис и украсата на ръкописната книга със специфичния си пластичен език се превръщат в непресъхнали източници на идеи. Редица художествени принципи на изграждане на формата – характерни за иконата и религиозната живопис въобще и изоставени от академичното изкуство – като на първо място декоративност, а също така линеарност, условност, самостоятелност на орнамента, подчертаване на линейния ритъм, използване на златен фон и интегриране на текстове, намират своето осмисляне и възпроизвеждане в художествената продукция през 20-те години на ХХ в. Но освен по отношение на пластическото измерение иконният образ е осмислен съдържателно и пресъздаден в специфична нова образност. Той не е директно възпроизведен като конкретна реалия, а е интерпретиран с индивидуален художествен език и от първоначалния художествен образец са взети само някои елементи, които да насочват към трансцендентното измерение на свещеното изображение. (...)