1. Преди всичко смятам, че трябва да разделим християнската от псевдохристиянската аргументация в дебата около Конвенцията. Както винаги, псевдохристиянската беше многословна и агресивна, основана на опазване на традициите, националните ценности и българщината. Християнската позиция в огромната си част изразяваше притеснение, че текстът на Конвенцията води до извращаване на човешката природа. Такава, каквато Бог я е създал. В тази позиция нямаше поза, нито притворство, притеснението е абсолютно автентично, основано на християнската антропология и не може да бъде пренебрегвано или неглижирано.

Според мен в тази позиция става дума за едно по-общо притеснение от света, в който живеем, за посоката, в която се движим, за културната, медийната и политическата среда, в която пребиваваме. Това общо притеснение намери своя отдушник в отношението към точно този документ. Неговата поява и скандалното твърдение, че се „въвежда трети пол“, макар и разпознато като невярно, провокира един прочит на документа, който отключи много натрупано безпокойство за това, че истината, обективността и самата реалност могат да се релативизират и да се превърнат във въпрос на тълкуване и лична преценка.

В документа, който казва, че не могат да се толерират насилие или дискриминация, основани на социално определени роли на мъжа и жената, социалните роли се провидяха като отхвърляне на същността на мъжкото и женското начало.

Християнската позиция в дебата не проблематизира какво е да си жена и каква е нейната роля и отговорност или каква е ролята на мъжа в семейството и обществото, а се концентрира около това, че ако мислим пола не биологично детерминирано, а като психо-социален конструкт, е възможно „майка“ да се превърне в роля, която вместо естествено присъща на жената ще бъде еднакво възможна и за мъжа. Майчинството – сведено до стереотипна роля. Това е повече от неприемливо, това е абсурдно за християнското съзнание, та нали ролята, която ние имаме като мъж и жена, е дадена още в акта на сътворението ни. Тя е неотменима и неотделима от природата ни и затова всяка една релативизация на тази роля е невъзможно да бъде приета.

Дали това наистина е налице в документа, е отделен въпрос. Спорът и дебатът около него е по отношение на теми и въпроси, които са далеч отвъд съдържанието на конкретния документ.

Не толкова през Конвенцията като такава, колкото през срещата на българското общество с поредица от термини и понятия в социалните науки се провидя един голям проблем. Малцина от виделите заплахата изобщо имат идея за християнска антропология. Това, което обаче бе ясно за всички, е, че ние като общество, което е носител на смисъл, си нямаме вяра. Ако имахме доверие в себе си като общество, като носители на смисъл и разбиране за истина и ценност, ние нямаше да се почувстваме в такава степен застрашени от един формален документ, чието приложение е оставено на националната преценка, „където е необходимо“, както казва самият той, позволявайки прилагането да се осъществява според преценката на самото общество – на неговите структури и носители на смисъл и право. (…)