ХОРАТА ЗНАЯТ ЗА ВЕЛИКИЯ ПОСТ, НО НЕ ПОЗНАВАТ ХРИСТОС

Намираме се в периода на Великия пост. Какво се случва обаче, когато превърнем самия пост в идол? Как се създава имунитет срещу подобна подмяна?

Когато постът се превръща в идол, това означава, че не го възприемаме правилно. За да се отнасяме правилно към поста, трябва да се върнем към казаното от ап. Павел в 14 глава на неговото Послание към Римляни. „Един вярва, че може да яде всичко, а немощният яде зеленчук. Който яде, да не презира оногова, който не яде; и който не яде, да не осъжда оногова, който яде, понеже Бог го е приел. Кой си ти, който съдиш чуждия слуга? Пред своя Господар стои той, или пада. И ще бъде изправен, защото Бог е мощен да го изправи. Един различава ден от ден, а друг смята всички дни еднакви. Всеки да постъпва, според както е напълно уверен в ума си. Който различава дните, различава ги за Господа; и който не различава дните, за Господа ги не различава. Който яде, за Господа яде, защото благодари на Бога; и който не яде, за Господа не яде, и благодари на Бога. Защото никой от нас не живее за себе си и никой не умира за себе си, но живеем ли – за Господа живеем, умираме ли – за Господа умираме; следователно живеем ли, или умираме – Господни сме“[1]. Постът е индивидуално аскетично средство, което човек предприема, когато в неговия вътрешен живот „Младоженецът му е отнет“[2]. Когато това лично средство се преформатира и се  превръща в общоцърковно задължително дело, тогава смисълът на поста се изопачава и наистина се появява опасността той да бъде превръщан в идол, а апостолският принцип за „многообразие“  изчезва от живота на Църквата. Говорейки радикално, трябва да бъде отменена задължителността на поста и той да стане доброволен, както казва ап. Павел: „Всеки да постъпва, според както е напълно уверен в ума си“. Но на подобен акт никой никога няма да тръгне, включително и поради факта, че дисциплинарният пост се е превърнал в основен „маркер“, с чиято помощ се идентифицират православните. Отнемете им поста и тогава по какъв признак ще се определя, че са християни? По духовните дарове? По вътрешния живот в Христос? Всичко това много малко и много слабо се проявява в нашия живот, докато постът е ясен и видим. Ето защо, опасявам се, тук няма какво да се направи.

В началото на 90-те години на миналия век хиляди хора и в Русия, и в България прекрачиха прага на храмовете. Мнозина от тях се въцърковиха, наблюдаваше се огромна динамика, но се оказа, че вътрешната мисия на Църквата, пастирската грижа за верните, е значително по-трудното предизвикателство. Защо малкото квас не успя да преобрази обществото, каквито бяха очакванията?

Това е голям и сложен въпрос. Накратко бих казал следното: Църквата от епохата на традиционното общество и Църквата от епохата на гоненията е нещо съвсем различно от Църквата в условията на свобода и секуларен свят. Православната педагогика няма разработен опит от живот в подобни условия. Ние предлагаме на хората единствено две неща: първо, традиционна православно-народна субкултура и второ, педагогика на външното въцърковяване. Осмислянето на най-дълбоките промени, случили се с човечеството – промени, довели до разрушаването на традиционното общество – се случва от позицията на „търсене на враговете на православието“, а не от позицията на узнаване на Божието задание, пред което Той е поставил християните, като им е дал тази ситуация. Педагогика на „израстването в Христа“, а не просто  на обикаляне в кръга на първоначалното въцърковяване ние нямаме, тя нямаше и откъде да се появи, тъй като веднага след живота в традиционното общество Църквата  трябваше да претърпи гонения, по време на които за никакво развитие на Църквата не можеше да се мисли. В резултат на това Църквата се оказа неспособна да отговори на предизвикателствата на времето и да съпровожда хората по пътя към Христос, след като те са изминали етапа на външното въцърковяване. Това е естествен процес, не бива да осъждаме никого, просто осъзнаването му все още не се е случило в необходимата степен. Образно казано, „квасът“ се оказа не просто малко, но критично, изчезващо малко. (…)

 

[1] Рим. 14:2-8.

[2] Марк 2:19-20.