Предварителни забележки

1. По време на моите продължителни пребивавания в Москва през последните четири години се научих да ценя и обичам хората тук и особено Православната църква. При различни поводи в Германия, Австрия и Швейцария винаги съм настоявал за разбиране към Русия, нейните хора и най-вече към Православната църква. Ако днес правя някои критични забележки, то те не са в противоречие с моето принципно уважение към Източната традиция, а са израз на моята загриженост по отношение на някои тенденции, които ми изглеждат проблематични.
2. Разбира се, съзнавам, че като чужденец и католик винаги ще бъда външен наблюдател, а не лично засегнат. Ала аз съм един от тези, които с любящо сърце, с голям вътрешен интерес и да се надяваме, с известна критично-обективна дистанция проследява всички тенденции и се опитва да разбере най-новата история на страната, на хората и на Църквата.
3. Говоря тук като вярващ християнин и свещеник, който е загрижен за бъдещето на своите братя и сестри в Руската православна църква и особено за единението на всички християни. Съзнавам напълно, че моят принос може да е само малко късче в мозайката по трудния и продължителен път към единението на всички християни. Въпреки това мисля, че са нужни тъкмо безброй много малки мозаечни късчета, за да бъде постигнато някога цялото, към което се стремим, а именно единението на Църквата.

Бих искал мислите ми да бъдат разбрани в този контекст, надявам се те да бъдат добре приети и моля за снизхождение заради произношението ми на руски език.

Дискусията за реформите в началото на ХХ век

Позволете ми първо с няколко щриха да припомня достатъчно известни факти. Погледнат отвън, образът на Църквата в края на ХІХ век е много впечатляващ. Като държавна църква тя има висока позиция в обществено-политическия живот, броят на постъпващите в мъжките и женските манастири е впечатляващ, а Църквата продължава да заема важно място в живота на много хора. Ала при по-внимателен анализ на тогавашната ситуация става ясно, че много кръгове от населението, преди всичко интелигенцията, по различни причини са дистанцирани и критични спрямо Църквата. Нерядко това води до недоволство, което при едни се изразява в известна летаргия и резигнация, а при други – в мобилизацията на нови сили, което води до дух на оптимизъм и повик за всеобхватно обновление на Църквата. Когато след абдикацията на цар Николай II става възможно свикването на дългоочаквания и подготвян събор, надеждите към този събор, който се свиква за пръв път след 200 години прекъсване, са много големи. Признаването на представителите на миряните и свещениците за участници в събора с право на глас е признак колко силно Църквата се стреми към всеобхватен и задълбочен процес на реформи.

В днешните оценки за Поместния събор от 1917/18 г. в църковни публикации наистина се говори за едно грандиозно историческо събитие, ала най-често тази констатация се ограничава до възстановяването на патриаршеския статут, без да се споменават други, включително и пастирски, реформаторски задачи. Затова ми се струва важно да се спра на някои и до днес нерешени въпроси, повдигнати от тогавашната дискусия. В рамките на Поместния събор от юни 1988 г. смоленският и калининградски митрополит Кирил изнася доклад, озаглавен Статут на Руската православна църква, в който за Събора от 1917/18 г. той казва: „Съборът представлява единствен по рода си в цялата история на Руската православна църква синодален процес, процес, в който изтъкнати представители на църковната йерархия, на свещенството, на монашеството и миряни участват в една свободна и творческа дискусия. И макар решенията на събора да не са осъществени в практиката, в църковното съзнание те винаги са имали особен авторитет, запазили са в известен смисъл своя нормативен характер“.

Бих искал да се спра на някои пасажи от този цитат, защото ми изглеждат много важни за последващите изводи. Тогава „изтъкнати представители на църковната йерархия, на свещенството, на монашеството и миряни“ са участвали в „свободна и творческа дискусия“. Решенията на събора винаги са имали „особен авторитет, те са запазили в известен смисъл своя нормативен характер“.

След няколко години интензивна работа с архивните материали от Поместния събор през 1917/18 г. мога само да потвърдя изказването на митрополита. Ако се четат внимателно протоколите и стенограмите, при отделните дискусии прави впечатление, че – особено в комисиите – тогава, за разлика от днес, не е имало теми табу, а всеки член е можел свободно и открито да изрази личното си мнение. Във всяко изказване ясно се забелязва, че в своята искрена битка за едно добро решение ораторът в края на краищата винаги е загрижен за необходимото обновление на Църквата. Защото всички тогава са единни, че процес на реформи е задължително необходим. Разбира се, за едните исканите реформи са твърде предпазливи, за другите те отиват твърде далеч. Така често се стига до противоположни възгледи и предложения, което е напълно обяснимо с оглед членовете на събора, които са от всички слоеве на населението и с различно ниво на образование. Ала като цяло – във всеки случай за мен – е видим един общ дух, който позволява свободен и творчески дебат. И тъкмо този дух ми липсва понякога в днешните дискусии за обновление на Православната църква, ако те изобщо се водят и ако не са осуетени изначално „от горе“ чрез определени мероприятия. (В скоби трябва честно да допълня, че този открит диалог без страх по някои въпроси, които днес силно вълнуват хората, ми липсва и в моята собствена църква.) (…)