РИТЪМЪТ НА СВЕТА В ЖИВОПИСТА, СКУЛПТУРАТА И ПОЕЗИЯТА НА МИКЕЛАНДЖЕЛО
Ако следваме логиката на Гьоте, че безсмъртието е необходимо като възможност да се използват нашите земни, но в земния живот неизползвани сили, ще достигнем до съждението, че някои божествено докоснати, какъвто е Микеланджело, всъщност достигат безсмъртие още в тукашния живот.
Особените близнаци Кастор и Полукс – единият смъртен, другият безсмъртен – посрещат на площад „Кампидолио” изкачващия се по полегатите стълби, наречени „кордона“, едни разгърнати гънки върху склона на Kапитолийския хълм; гънки, които елегантно следват извивката му. Така пространството, превърнато в нещо като хълм-ескалатор, те носи върху себе си до великолепната бронзова статуя на Марк Аврелий на кон. Микелaнджело не успява приживе да види осъществен този свой дизайнерско-архитектурен проект, но явно е, че визията му за това знаково римско пространство е била от самото начало родена за живот. Така, издигнат върху постамент в центъра на трапецовидния площад, императорът философ е обърнат и сякаш отправя с изнесената си ръка приветствие към вечността, към онова, което символизира купола на „Св. Петър“– самия небесен покров. Куполът, преустроен по настояване на 79-годишния папа Павел III от 70-годишния и все отказващ да се занимава с архитектура Микеланджело, така че да се простира над всичко в небето на Рим. И не само…
Защото дори и надареният с изключителна проницателност Микеланджело не би имал въображението да провиди, че тези негови два проекта (площадът с протегнатата ръка на императора към купола на св. Петър) ще се съчетаят някога през времето и пространствата, за да добият сякаш още по-хармоничната си обща идеална форма – съответстваща на божествения замисъл, вложен в тях. Ще са необходими четири века площадът и куполът да се придвижат един към друг, за да се слеят отвъд Атлантика в новата Капитолия – символизирайки отново свободния и просветен граждански дух и божествената закрила над него. И тази завършеност – на света в града и на града-свят – все така ще е „от гледище на вечността“.
Тогава, в средата на XVI век, Микеланджело отдавна вече се е превърнал във въплъщение на латинското genius. Genius loci – едновременно поглъщащ, съсредоточаващ в себе си атмосферата, характера на културната множественост и така още приживе преобразен в добрия дух на мястото – ренесансова Италия, но и по-широко, на Средиземноморието. Флорентинец в Рим, комуто свише е дадено в този човешки живот да преустроява града-свят. Нещо повече, по думите на Г. Зимел: „Микеланджело създава нов свят и го населява със същества, за които всичко, което преди е имало една или друга близост или отдалеченост, се слива в един изначален живот“.
За вярна мярка в моето призвание
денят рожден ми даде красотата –
в двете изкуства лъч и огледало;
да мислиш друго, е лъжа, незнание.
Окото ми въздига над земята
онуй, що в цвят и камък е мечатало.
Ако присъда глупава, менлива,
на усет сляп отдава туй, което
отвежда горе всеки ум възвишен,
от тлен към хубост взорът не отива,
че слаб, той взрян нагоре е, в небето;
да литнеш сам – това е блян излишен.
(мадригал, 1541-44[1])
Едно от възможните обяснения за това титанично художествено събиране в едно на множество животи и души вероятно се крие в наречената от Иполит Тен „живописна нагласа на духа“[2], тоест онази, която се открива у малцина избрани и сякаш изработва чистите понятия и чистите представи, способни да дадат познание и да създадат усет за красивото. Но само за красивото ли? За самото великолепие и многообразие на света. „И всичко беше добро!“
Осем месеца Микеланджело броди из планините на Карара в търсене на подходящи мраморни късове за гробницата на папа Юлий II. Там, в съревнование не просто с античните майстори, а сякаш със самата Античност, той си пожелава и замисля да извае изсред самата планина колосална фигура, която да сблъсква земната и морската твърд (разказва на един от учениците си и негов биограф – Асканио Кондиви). Всъщност просто не е имал свободно време да го изпълни! Но този акцент присъства и в писмата му: идеята, че самото желание за покоряване на мраморните скали е свързано с някакво митическото вярване-очакване у Микеланджело – сякаш в дълбините на неговото несъзнавано се възкресяват замръзналите в очакване на това старозаветни отломъци, антична древност, средиземноморското прасъществуващо, веществено съдържащи се в самата плът на планините. (…)
[1] В превод на Драгомир Петров, всички цитати в текста са по: Микеланджело. Копие, захвърлено с любов, С., Персей, 2014.
[2] Тен, Иполит. Живописта на италианския ренесанс, Философия на изкуството, С., 1981.