НАШИТЕ НОВИ РЕВНИТЕЛИ

В този текст ще изговоря неща, които се трупат в мен от месеци.

Ще говоря за онова обезпокоително за мен като християнин (и взимащо все по-впечатляващи размери) особено „ревнителство“ в определени среди на (или около) моята Църква.

Ще говоря за тип хора, които неусетно започнаха да превръщат православността в някаква реактивна, обзета от фобии и изобличителска злъч [псевдо-]духовност.

Които ентусиазирано окупираха църковния амвон (в най-широкия смисъл на тази дума) и го превърнаха в кула на обсадена крепост, от която – вместо небето захванаха да обглеждат заобикалящия ни „свят“ и да го засипват с филипики и апокалиптични предсказания.

Които започнаха с това, че в продължение на месеци обсъждаха (и разпалено осъждаха) в статии и дори в книги един все-православен събор, поддал се в лицето на цели десет православни църкви на „дяволската съблазън“ да отнесе (с уговорки) понятието „църква“ и към определени не-православни общности.

Които сетне вместо за спасението в Христа (в Когото „няма вече ни елин, ни иудеин, ни роб, ни свободник“, Гал. 3:28) се загрижиха за спасението на… „генофонда“ на България и на Европа, заплашен от задушаване от не-християнските пълчища на „бежанците“.

Които постепенно си самовмениха като първостепенен „православен“ дълг (и възведоха в същински критерий за „православност“) отграничаването от „либералния Запад“, който – сам станал вече тотално не-християнски и даже антихристиянски – се занимавал в наши дни с едно-единствено нещо: как да направи нехристиянски и антихристиянски и нашия все още не напълно покварен свят.

Които достигнаха най-накрай до истинско „кресчендо“ по повод една конвенция, в която откриха термин, издаващ – ни повече, ни по-малко – намерението на същия този „либерален Запад“ да разчовечи човека, и наложиха фобията от въпросния документ като всеизпълващо християнско чувство, с което от тук нататък би трябвало да заживеем всекидневно и всекичасно.

Които постепенно превърнаха своята намусена, забрадена, подозрителна и уплашена „духовност“ в алтернативната „политкоректност“ на източния православен човек.

И понеже ще говоря за тези (и даже на тези) умножили се „ревнители“, които свръх всичко много обичат да „етикетират“ околните с политически квалификации, ще заявя предварително: в този текст аз няма да говоря нито като (довчерашен) „консерватор“, нито като (новоизпечен) „либерал“. Ще говоря единствено като християнин (какъвто преди всичко друго съм). Защото именно като християнин съм разтревожен от въпросното „ревнителство“. Струва ми се, че то, от една страна, става все по-мрачно, все по-фобийно, все по-запленено от един уникален – наполовина потресен, наполовина нездраво ентусиазиран – апокалиптизъм, но от друга, става и все по-духовно „лесно“ – прелестническо.

 

… Трябваше да изглеждат малко по-изкупени

Те – казват – били такива и трябвало да бъдат такива, защото светът днес ставал все по-нехристиянски и даже антихристиянски и в него „ние“ сме заплашени.

Светът, уважаеми, е бил точно толкова нехристиянски и антихристиянски и във века на апостолите и първите отци на Църквата, само че вместо (самодоволно-гневно) да го сочат с пръст, да произнасят свещеноругателства към него и да се ограждат от него, апостолите и първите отци са проповядвали в него Христа.

Дали им е било по-лесно да го правят в тогавашния „антихристиянски“ свят, отколкото на „ревнителите“ в нашия? (…)