ПРИКАЗКА ЗА ЕДИН НЕВЪЗМОЖЕН АДВЕНТ ФИЛМЪТ НА ИЛДИКО ЕНИЕДИ СИМОН ВЛЪХВА (1999)
Десет години след големия си успех с „Моят ХХ век”[1], в 1999, Илдико Ениеди снима филм, който, разбира се, привлича вниманието на критиката, но – по мое мнение – несъразмерно на изключителните си достойнства. „Симон Влъхва” продължава темите и въпросите от предишните творби на режисьорката, в което няма нищо учудващо. Такава последователност е по-скоро типична, отколкото признак на творческо еднообразие в тренда на „авторското“ кино. Подобно на други големи имена в кинематографа, Ениеди също снима (поне засега) „един и същ филм“[2].
Самото заглавие на творбата предполага определена културна (ако не религиозна) контекстуализация за пълноценното възприемане и оценяване на филма. За Симон Влъхва или „Симон Магьосника“, както често бива превеждан под влияние на латинизираното му прозвище, се знае сравнително малко. Книга Деяния на светите апостоли разказва следното (Деян. 8:9):
„А в града имаше един човек, на име Симон, който преди това правеше магии и смайваше самарийския народ, говорейки за себе си, че е някой велик човек. Него го слушаха всички, мало и голямо, и казваха: този е великата сила Божия. А слушаха го затова, защото доста време бе ги смайвал с магиите си. Но когато повярваха на Филипа, който благовестеше за царството Божие и за името на Иисуса Христа, кръщаваха се и мъже и жени. Повярва и сам Симон и, след като се кръсти, не се отделяше от Филипа; и като гледаше големите чудеса и личби, що се вършеха, смайваше се. Като чуха апостолите, които бяха в Йерусалим, че Самария е приела словото Божие, проводиха там Петра и Йоана, които слязоха и се помолиха за тях, за да приемат Дух Светии. (Защото Той не бе слязъл още нито върху едного от тях, а само бяха кръстени в името на Господа Иисуса.) Тогава възлагаха върху им ръце, и те приемаха Духа Светаго. А Симон, като видя, че Дух Светии се дава чрез възлагане ръцете апостолски, донесе им пари и рече: дайте и мене тая власт, та, комуто възложа ръце, да приема Духа Светаго. Но Петър му каза: среброто ти да погине заедно с тебе, задето си помислил, че с пари се добива дарът Божий. Ти нямаш дял, ни жребие с тоя дар. защото сърцето ти не е право пред Бога. И тъй, покай се за това си зломислие и помоли се Богу: може би, ще ти се прости помисълът на твоето сърце; понеже те виждам изпълнен с люта жлъч и окован от неправда. А Симон отговори и рече: помолете се вие Господу за мене, та дано ме не постигне нищо от това, що казахте.“
От написаното разбираме, че Симон е от Самария, която е вторично паганизирана територия. Самария обаче и самаряните се споменават няколкократно в Евангелията. Към тях има засвидетелствано особено двойствено отношение – Христос предупреждава срещу самаряните (Мат. 10:5), бива гонен от самарянско село (Лук. 9:52), но и една от най-важните притчи в Евангелието – тази за „ближния“ (който е „другият“, вж. Лук. 10:33) – има за свой герой самарянина. При изцеляването на прокажените единственият, който се връща да благодари за сторената от Христос милост, е самарянин (Лук. 17:11-19). Самарянка е и жената, която, след като среща Христос на кладенеца, свидетелства за Него и много самаряни се обръщат (Иоан. 4:43).
От казаното по-горе в Деяния на апостолите можем да заключим, че Симон се е отказал от намеренията си да „купи“ дара на Светия Дух. Независимо от това той има тягостна легендарна съдба. Неговото има дава название на онзи грях, за който неведнъж са били укорявани клириците – симонията – взимане на пари за тайнодействие и молитви. Дори Данте не пропуска симонитите (симоняните) и ги помества в осмия, предпоследен кръг на Ада (19-а песен), като за тях отрежда следното наказание: те са заровени надолу с главите в земята, а краката им стърчат навън, обзети в пламъци.
Тези продажни и корумпирани клирици обаче не бива да се бъркат с гностическата секта на симонитите, които църковната традиция свързва – по-скоро неоснователно – със Симон Влъхва, на когото се приписва дълга магьосническа кариера. Тук няма да се спираме подробно върху ранните текстове, които представят различните версии на неговия живот и „последователите“ му[3], а само ще споменем някои основни източници на сюжети, които имат връзка с кинематографичния наратив.
Накратко – с живота на Симон Влъхва след описаното в Деянията се занимават апологетите и ранните отци на Църквата, като Иустин Философ и Мъченик, Ириней Лионски, Иполит Римски, Епифаний Кипърски и др. За Симон също така се споменава в апокрифите – както в ранните, вписани в църковната традиция, така и в по-късните гностически образци от ІV век.
Сюжетите варират около две истории – и двете свързани с демонстрация на „чудо“ от страна на Симон Влъхва, което да надмине делата на апостолите и особено на апостол Петър. Едната сюжетна линия описва как Симон Влъхва демонстрира магическата си дарба да лети (да левитира). За нея разказват апокрифните Деяния на апостол Петър и късните гностически Деяния на Петър и Павел. В първите магьосническия „трик“ Симон демонстрира цели два пъти: в четвърта част[4], което бележи началото на разказа за него, и в тридесет и втора, която повествува за фаталния му край. Първото „летене“ смущава християните от Рим, защото то отвлича множество спечелени души, а апостолите Павел и Петър не са там, за да помогнат. Симон лети над портите на града като облак прах или дим, сияен и простиращ лъчи надалеч около себе си. По молитвите на верните Петър е призован да дойде в Рим. Той пристига, за да осъществи един същински дуел на чудеса – дълъг и многообразен на протежение на 28 параграфа. След като не е допуснат до къщата, където гостува Симон, апостолът изпраща куче, което да извика с човешки глас криещия се от него магьосник. Онзи връща кучето с отговор и накрая го убива. Убива и млад мъж, когото пък Петър възкресява и т.н. докато идва славният момент на второто летене на Симон, когато по молитвите на Петър той пада и чупи краката си на три места. Отнесен от верните си приятели, Симон умира безславно в ръцете на лекарите.[5] (…)
[1] Enyedi, Ildikó. Az Én XX. Századom / My Twentieth Century. 1990. http://www.imdb.com/title/tt0096863/.
[2] Твърди се, че това е заявено за първи път от Жан Ренуар.
[3] Кратък преглед на традиционния образ на Симон Влъхва може да се намери напр. в Adamik, Tamas. “The Image of Simon Magus in the Christian Tradition.” The Apocryphal Acts of Peter: Magic, Miracles and Gnosticism, edited by J. N. Bremmer, Peeters Publishers, 1998, pp 52-64.
[4] Richard Adelbert Lipsius, Max Bonnet. Acta apostolorvm apocrypha post Constantinvm Tischendorf denvo edidervnt Ricardvs Adelbertvs ... apvd Herrmannvm Mendelssohn, 1891, ІV, pp. 48-49.
[5] Ibid., XXXII-XXXIII, pp. 82-84.