САМОТО ДЕЛО НА ЕПИСКОП КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ Е ЧУДО
Св. синод обяви, че пристъпва към канонизацията на епископ Константин Преславски – голям български книжовник, за когото е знайно твърде малко. Затова ви моля да разкажете за него – защо се предприемат стъпки именно за неговата канонизация?
Константин Преславски е един от учениците на Светите братя, по-точно „ученик Методиев“, както се казва в изворите. За него имаме малко извори, още по-малко са онези, които можем да сметнем за достоверни. Ако има нещо, което обогатява неговия образ и го очертава като една сянка на фона на епохата, това е творчеството му. Чрез него можем да разберем какъв невероятен талант е бил той – заедно със св. Климент и Йоан Екзарх. Те са първите архиереи на Българската църква, които изграждат и нейното лице, и нейната духовност, и нейната сила. Заедно, разбира се, със св. княз Борис и цар Симеон, но това е една епоха, в която почти всички книжовни изяви просто граничат с чудо. Представете си само колко духовно наситен е този период: от есента на 885 г., когато с писмото на папа Стефан се нарежда всички ученици на Методий да бъдат изгонени, ако проповядват „ереста“ на своя учител, до 893 г., когато се появява Учителното евангелие от Константин Преславски, а между тях е и творчеството на св. Климент Охридски. Тоест до 927 г., когато умира цар Симеон и е наследен от своя син цар Петър, имаме внушителна книжовна продукция, която, макар и в умален вид, възпроизвежда в преводи част от византийска книжовност от ІV в. до ІХ в.
Как става възможно това, и то в толкова кратък период?
Възможно е, защото е било налице силно желание да се покаже, че славяните – всички ученици на Светите братя все още говорят за славяни, не за българи или за друга народност – че именно славяните са получили Божествените дарове на Словото. На първо място, дарът на кръщението, а на второ – дарът на разумното, понятното възприемане на християнското кръщение и тази религия. Доколко са го разбирали всички, е друг въпрос. Но несъмнено равнището на грамотността сред новоръкоположеното, създаващото се духовенство, е било не само високо, то е било и плодотворно. В Житието на св. Климент от Теофилакт Охридски се споменава, че светецът е обучил за свещеници около 3500 ученици.
Може да си представите как по цялата тази огромна територия – нека си припомним, че тогава на юг държавата е малко по-стеснена, но на север се е простирала до Карпатите, граничили сме с много по-далечни места, които днес са в Сърбия, Трансилвания – цялата тази територия и нейното население е трябвало да получи по някакъв начин онова, което е било наредено и установено от княз Борис и от цар Симеон. От 893 г. славянският език, прокуден с най-жестоки мерки от земите на западните славяни, става не само апостолически, църковен език, той става език на държавата, език на книжовността.
Знаете, че когато св. Кирил написва своята азбука той записва буквата А на глаголическата азбука като кръст. И понеже започва с „Искони бе слово“, тоест започва с Евангелието на Йоан, защото такава е подредбата на Изборното евангелие, за буквите И и С – които са едновременно съкращение на Иисус, той използва два знака, които са дълбоко свързани с цялата история на християнска Византия и се срещат още в съчиненията на Григорий Назиански: кръга, символ на изгряващото слънце („Христос, праведното слънце“), и равностранния триъгълник, символа на Троицата. И-то е кръг с триъгълник, а С-то триъгълник с кръг отгоре. Съберете това с кръста и ще видите, че св. Кирил сътворява своя авторска азбука. Той внимателно обмисля как да направи така, че в никакъв случай да не бъде обвинен в ерес. Спомнете си, в неговото Житие има един знаменателен момент. Императорът му казва, когато го изпраща при Ростислав: „Зная, философе, че ти си уморен… но никой друг не може да свърши тази работа…“. А св. Кирил отговоря: „С радост ще отида там, стига само да имат писменост на своя език“. Императорът отговоря: „И баща ми, и дядо ми са търсили, но не са могли да намерят“. „Кой може тогава – пита философът – да пише думите си на вода и да си спечели име на еретик?“
Излиза, че самият св. Кирил дава на славянството подтик да гледа на собствения си език – който ние днес така сме развалили – като на нещо дадено му свише, дадено му от Христос, за да може хората да разбират всичко. Като на нещо, за което св. Кирил, перифразирайки думите на апостол Павел, казва в Проглас към Евангелието: „отправяйки молитвите си Богу, бих искал думи пет да изрека, но всички братя да ги разберат, отколкото безброй слова неясни“.
Ала все пак какво конкретно знаем за Константин Преславски?
Знаем, че е „ученик Методиев“. Знаем, че най-вероятно е бил един от презвитерите, ръкоположени в Рим, но никъде името му не споменава пряко. Убедена съм, че придружава Методий, когато той дошъл в Константинопол през 881–882 г., за да даде отчет пред императора и патриарха, след като толкова време с брат си са били мисионери сред западните славяни. Агиографът (вероятно св. Климент) говори, че тогава св. Методий „оставил книги и ученици“. За какво са им трябвали на императора и патриарха „книги и ученици“, ако не за да ги проводят при княз Борис? Това е моментът, когато отношенията между Византия и България се затоплят след много остра конфронтация. И се предполага, че един от тези оставени в Константинопол ученици е бил Константин Преславски. Аз също смятам така, но все пак нямаме категорично потвърждение.(…)