По някое време през декември 882 г. папа Йоан VIII бил убит: отначало неговият секретар, който май му бил и роднина, направил опит да го отрови; като сметнал обаче, че отровата действа твърде бавно, той грабнал чук и с него разбил главата на папата. След смъртта на Йоан VIII въпросът за връщането на българите в лоното на Римската църква слязъл от дневния ред на Папството. Името на България обаче продължило да се споменава в Рим, макар и в друг контекст – във връзка с периодично повдиганите обвинения срещу епископ Формоза, че когато бил папски мисионер сред българите, той се опитал с измама да оглави българския архидиоцез.

Не се знае как княз Борис е посрещнал вестта за кончината на Йоан VIII – вероятно с въздишка на облекчение, задето вече нямало кой да му досажда с искането да върне народа си под юрисдикцията на Папството. Секнала и размяната на пратеничества между България и Рим. Впоследствие българите едва ли са могли да научават, че страната им се споменава във връзка с някой римски скандал.

В самия Рим обаче „бурните времена“, за които говори Анастасий Библиотекар, тепърва предстояли. Зловещото убийство на Йоан VIII щяло да се окаже прелюдия към още по-страшни прояви на насилие, водещи и до честа смяна на папи. Кои са били заговорниците срещу папата и какво са целели те с отстраняването му от Апостолическия престол? Фулденският аналист казва, че са „искали да заграбят властта и богатството му“, но това едва ли обяснява истинските причини за заговора. Римските съвременници на този позорен акт пък запазват мълчание – все едно такова нещо изобщо не се е случило.

След това събитията в Рим се развили много бързо: на 16 декември 882 г. в нарушение и на канона, и на протокола бил избран следващият наместник на св. Петър – папа Марин I (882–884), дотогава епископ на Цере (дн. Черветери). Но още на Сердикийския събор (343/44 г.) бил приет канон, който забранява на епископ да напуска епархията, за чийто пожизнен предстоятел е бил ръкоположен, и да става епископ на друга епархия. На практика това означавало, че избраният за епископ на дадена епархия нямало как по-късно да бъде избиран и за архиепископ на Рим, какъвто е папата. В случая с избора на Черветрийския епископ Марин за папа този канон бил нарушен. (По-сетне той щял да бъде нарушен още два пъти: при избора за папа на Портуенския епископ Формоза и на наследника му на Апостолическия престол – епископа на Аняни Стефан.) Кандидатите за папа бивали предварително одобрявани и от западния император. Формалното съгласие на Карл III (881–888) обаче не било дочакано и през декември 882 г. изборът на Марин за папа се провел без него.

Това е същият онзи Марин, който бил вторият – след Формоза – избраник на княз Борис за евентуален архиепископ на българите. Та нали Марин бил дякон, а не епископ и над него не тегнели канонични ограничения да бъде ръкоположен за предстоятел на българския диоцез? Адриан II обаче отказал да удовлетвори Борисовата молба под предлог, че дякон Марин вече е определен за папски легат на църковния събор, който щял да се открие в Константинопол по-късно същата година. Краят на тази история е известен: докато Рим протакал решаването на въпроса за автономията на Българската църква, имперската дипломация правела всичко възможно да привлече българите отново към Византия. И успяла.

По време на краткия си понтификат, продължил само година и пет месеца, Марин I (882–884) не се и опитал да възстанови връзките на Папството с България. Може да е съзнавал, че всякакви по-нататъшни усилия да бъдат привлечени българите обратно към Римската църква ще са напразни. Може и да не е желаел да влиза в нови разпри с Константинопол.

Марин I обаче направил всичко възможно, за да може приятелят му Формоза да се завърне в Рим, а след това – и възстановен на епископската катедра на Порто. Така на практика папа Марин сложил началото на поредица от събития, които довели – освен всичко друго – и до поредното замесване на българския въпрос в задълбочаващата се криза в Римската църква.

И тъй като главният „герой“ в разприте на римското духовенство, споменаващи България, е Формоза, нека да разкажем малко по-подробно за него. За живота и дейността му преди да бъде ръкоположен за епископ не се знае нищо. Но в 864 г. – две години преди да бъде изпратен като мисионер в България – той оглавил миниатюрния диоцез на Порто (дн. Порто ди Рома). По-сетне, като папски пратеник, Формоза ходил и на деликатни дипломатически мисии в Европа. Но в какво се състояла важността на малката Портуенска епархия, та на нейния предстоятел Папството възлагало отговорни мисии? (…)