ЕНЦИКЛИКА НА СВЕТИЯ И ВЕЛИК СЪБОР НА ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА (КРИТ, 2016)
Настоящият превод на официалните документи на Светия и Велик събор на Православната църква в Крит (2016) е първият на български език и е извършен през 2017 г. от доц. д-р Светослав Риболов. За оригинал на документите са използвани версиите, публикувани на официалната интернет страница на Събора (www.holycouncil.org). Те представляват пълния текст на документите, като в края на всеки един в оригинал са отбелязани подписите на приелите го епископи на поместните десет православни църкви, приели документа, начело с подписа на Негово Всесветейшество Вселенския патриарх Вартоломей. В настоящото издание решихме, че няма нужда да се изписват имената на всички епископи, присъствали и подписали документите, тъй като това щеше да увеличи твърде много обема на всеки един документ. Списание Християнство и култура ще публикува текстовете от Събора на части в няколко последователни броя. Въпросният събор е първият такъв за дълъг период от време и въпреки неучастието в него на четири поместни православни църкви той остава важен със своето значение за бъдещето на православието в световен мащаб. Надяваме се, че публикуването на всички официални документи ще бъде от интерес за широк кръг читатели, следящи развитията в Православната църква в нашето съвремие.
В името на Отца и Сина, и Светия Дух
Отправяме благодарствен химн към покланяемия в Троица Бог, Който ни удостои да се съберем на едно място през дните на Петдесетница на острова Крит, осветен от Павел, апостола на езичниците, и от ученика му Тит, неговото „истинско по общата вяра чедо“ (Тит 1:4), а също с благосклонността на Светия Дух да завършим трудовете на Светия и Велик събор на нашата Православна църква, свикан от Негово Божествено Всесветейшество Вселенския патриарх Вартоломей със съгласието на техни Блаженства, предстоятелите на светите православни църкви, за слава на Неговото благословено име и за благото на Божия народ, както и на целия свят, като изповядваме заедно с божествения Павел: „И тъй, нека всякой човек ни счита за служители Христови и разпоредници на тайните Божии“ (1 Кор. 4:1).
Светият и Велик събор на Едната, Свята, Католична[1] и Апостолска църква се явява истинно свидетелство за вярата в Богочовека Христа, единородния Син и Слово Божие, Което чрез Своето въплъщение, чрез делото Си на земята, чрез жертвата Си на Кръста и чрез Възкресението Си разкри триединния Бог като безкрайна Любов. Ето защо с една уста и с едно сърце отправяме това слово на „надеждата, която е в нас“ (1 Пет. 3:15), и то не само към чедата на светата ни Църква, но също така към всеки човек, „далечен и близък“ (Еф. 2:17). „Нашата надежда“ (1 Тим. 1:1), Спасителят на света, ни бе открит като „с нас е Бог“ (Мат. 1:23) и като Бог „за всички ни“ (Рим. 8:32), Който „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:4). Прогласявайки Неговата милост и не скривайки великите Му благодеяния, в почит на Господните слова: „Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат“ (Мат. 24:35) и за да бъде „радостта ви пълна“ (1 Иоан. 1:4), ние благовестим словото на вярата, надеждата и любовта, жадувайки за онзи „ден без залез, без повторение и без край“ (св. Василий Велики, Шестоднев 2, PG 29, 52). Фактът, че „нашето живелище е на небесата“ (Фил. 3:20), по никакъв начин не отрича, а подсилва нашето свидетелство в света.
Ето защо ние следваме традицията на апостолите и на отците на Църквата, които благовестиха Христа, а също така и спасителния опит в Него чрез църковната вяра, и богословстваха „като рибари“, т.е. по апостолски начин, на хора от всяка възраст, за да им предадат Евангелието на свободата, „която Христос ни дарува“ (Гал. 5:1). Църквата не живее за себе си. Предлага се за цялото човечество, за въздигане и обновление на света в ново небе и в нова земя (срв. Откр. 21:1). Следователно тя дава евангелското свидетелство и разпределя във вселената Божиите дарове: любов, мир, справедливост, помирение, силата на Възкресението, очакване на вечността.
***
Църквата: Тяло Христово, образ на Светата Троица
1. Едната, Свята, Католична и Апостолска църква е богочовешка общност по образа на Светата Троица, предвкусване и живеене на последните неща (есхатона) в божествената Евхаристия и откриване на славата на бъдещето и като постоянна Петдесетница, тя е нестихващ пророчески глас в света; тя е пришествие и свидетелство на „Царството Божие, дошло в сила“ (Марк. 9:1). Църквата – като Тяло Христово – „събира“ (Мат. 23:37) у Него, преобразява и оросява света с „водата, която тече в живот вечен“ (Иоан. 4:14).
2. Апостолското и светоотеческото предание – съобразно с наставническите слова на Господа, основател на Църквата при тайнството на божествената Евхаристия, чието начало е положено на Тайната вечеря заедно с учениците Му – акцентират върху образа на Църквата като „Тяло Христово“ (Мат. 25:26; Марк. 14:22; Лук. 22:19; 1 Кор. 10:16-17; 11:23-29) и винаги правят връзка между този факт и тайната на въчовечаването на Сина и Словото Божие от Светия Дух и Дева Мария. В този дух винаги се е подчертавала неразривната връзка както на тайнството на божествената икономия в Христа с тайнството на Църквата, така и на тайнството на Църквата с тайнството на божествената Евхаристия, която се утвърждава постоянно в тайнствения живот на Църквата чрез енергията на Светия Дух.
Вярна на единогласието в апостолското предание и на тайнствения опит, Православната църква представлява автентично продължение на Едната, Свята, Католична и Апостолска църква, както тя се изповядва в Символа на вярата и се утвърждава чрез учението на отците на Църквата. По такъв начин тя носи съзнанието за своята велика отговорност не само да предоставя истинно преживяване на този опит в църковното Тяло, но и да дава достоверно свидетелство за истината пред всички хора.
3. Православната църква – в своето единение и вселенски характер – е църква на съборите още от Апостолския събор в Йерусалим (Деян. 15:5-29) до ден днешен. Църквата сама по себе си се явява Събор, учреден от Христа и ръководен от Светия Дух, съгласно апостолските слова: „Защото, угодно бе на Светаго Духа и нам“ (Деян. 15:28). Чрез вселенските и поместни събори Църквата е благовестила и благовести тайната на Светата Троица, явена чрез въчовечаването на Сина и Словото Божие. Съборното дело продължава без прекъсване своето историческо развитие чрез всички по-нататъшни събори, получили вселенски авторитет, в числото на които влизат: Великият събор (879–880), свикан по времето на св. Фотий Велики, патриарх Константинополски; също така Великите събори от времето на св. Григорий Палама (1341, 1351, 1368), на които е утвърдена истината на вярата, най-вече въпроса за произхождението на Светия Дух и причастността на човека в нетварните Божии енергии. Впоследствие Светите и Велики Константинополски събори – през 1484 г., които отрекли униатския Флорентински събор (1438–1439 г.); също – тези от 1638 г., 1642 г., 1672 г., 1691 г., отхвърлят протестантските вероизповедания, а също и Съборът от 1872 г., осъдил етнофилетизма като еклезиологична ерес. (…)
[1] Католична е калка на думата καθολικῆς, използвана в гръцкия текст на Никео-Цариградския символ на вярата, както и в гръцката версия на настоящия документ. В българския и в славянските преводи на Символа на вярата καθολικῆς се превежда като съборна, а понякога и като вселенска. Б. р.