Спекулативното занимание с понятието „лице“ в рамките на европейската мисловна традиция започва формирането си в контекста на най-ранния тринитарен дебат, фокусиран около спора за мястото на Христос в християнската доктрина. Доколкото учението за Троицата не присъства експлицитно нито в Стария завет, нито в Новия[1], гръкоезичните и латиноезичните богослови и философи на ранната християнска мисъл са изправени пред спекулативна задача по дефиниране на ново понятие, което впоследствие ще се разгърне в модерното понятие „личност“[2]. Настоящият текст представя няколко от съвсем началните стъпки от това дълго понятийно развитие.

Особеният случай на Тертулиан

Християнското учение за Троицата и различията между трите лица на единия Бог навлиза в латиноезичната християнска традиция сравнително ранно през трактата на Тертулиан (ок. 160 – ок. 225) Adversus Praxean[3], писан след 213 г., където той използва persona не като собствен предикат, а единствено именно – Тертулиан използва думата буквално „именно“, за да именува отделните лица, не терминологично[4] – той никога не казва „Отецът е лице“, а „лицето на Отец“, „лицето на Духа“. Тертулиан слага знак за равенство между именуването на „Словото“ „лице“ и „Син“, т.е. трите са взаимнозаменяеми имена на божествеността. Думата persona е използвана в текста общо 34 пъти, като всички тези употреби са изказани за едно от божествените лица на Троицата и нито веднъж за човек. Дори когато Тертулиан дава известния пример за създаването на Адам по образ и подобие на Бога[5], той използва думата persona единствено при описанието на трите лица на божествеността, а после, когато разказва историята за грехопадението, изказва за Адам единствено homo[6], никога дори faciēs^[7], която е обичайният превод на פנים в латинския превод на Танах. Това е и думата, която Тертулиан използва във всички цитати от Битие и Изход, в които се говори за „лице“ като изказано за Бога, което показва връзката между същностната невидимост на Отец и видимостта на божествеността през въплъщението на Сина именно защото думата тук, както и в еврейския оригинал, се отнася до степен на общуване и познаване на божествеността. Неслучайно, когато ползва цитати от Стария завет, Тертулиан винаги говори за facies и познаваемостта на Бога от човека, но никога за persona и за вътрешнотринитарните отношения между лицата в Троицата – именно защото подобно значение не е припознавано изобщо в тези пасажи[8]. В този смисъл липсата на употреба на persona спрямо човешките същества в ранните християнски текстове е напълно разбираема.(…)

[1] Tuggy, D., ‘Trinity’, 1.1, The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Winter 2016 Edition), Edward N. Zalta (ed.), available from <http://plato.stanford.edu/archives/win2016/entries/trinity/>.

[2] Настоящият текст е част от значително по-голям изследователски проект, който цели да проследи понятийното зараждане на съвременното философско понятие за „личност“, като покаже, че неговите корени са именно в християнската спекулативно-богословска и философска средновековна традиция.

[3] Tertullianus, Adversus Praxean Liber, ed. and transl. from Latin E. Evans, Society for Promoting Christian Knowledge, London, 1948. [Online ed. transcr. by R. Pearse, 3rd November 2000, available from http://www.tertullian.org/latin/adversus_praxean.htm for Latin; http://www.tertullian.org/articles/evans_praxeas_eng.htm for English.

[4] Мария Бургер има важно наблюдение в тази връзка, което е показано и от други автори преди нея, а именно че употребата на persona при Тертулиан е механично изведена от структурата на античната граматика, която има „три лица на глагола“, „лични местоимения“ и пр., а не изведена от някаква съществуваща вече терминология, каквато например би била юридическата, още по-малко от театралните употреби на понятието, защото в този момент точно модализмът е във възход и Тертулиан специално се стреми да страни от него, Cf. Burger, M., Personalität im Horizont absoluter Prädestination. Untersuchungen zur Christologie des Johannes Duns Scotus und ihrer Rezeption in modernen theologischen Ansätzen, Aschendorf, Münster, 1994, S. 23.

[5] Cf. Tertullianus, Adversus Praxean 12, n. 3-6.

[6] Cf. Ibid., 16, n. 3-6. Любопитно е, че в разказа за сътворяването на Адам преводачът на английски език в големи скоби е прибавил думата person, за да обозначи онова, което Тертулиан има предвид, когато казва, че Адам е бил „уникален“ и „единствен“ (unicus et singularis), cf. 12, n. 1.

[7] faciēs f ‎(genitive faciēī) в първото си основно речниково значение означава „направа, очертание, форма, фигура, външен изглед“; второто значение е „лице“ в смисъла на изражение, израз, образ, буквално начина, по който изглежда човек в лицевата част на главата, cf. Lewis,C. T., Short, C., A Latin Dictionary, Founded on Andrews' edition of Freund's Latin dictionary revised, enlarged, and in great part rewritten, Clarendon Press, Oxford, 1879.

[8] Това са именно местата, които споменахме по-горе във връзка с употребата на פנים за Бога в Танах на иврит, които на латински са предадени навсякъде с facies и никъде с persona, cf. Genesis 32:30; 33:10; Exodus 33:11; 33:20; 33:23, Biblia Sacra Vulgata, Editio quinta, German Bible Society, Stuttgart, 2007.

Cf. Tertullianus, Adversus Praxean 14, n.1;14, n. 8-10.