ТЕАТЪР И ХРИСТИЯНСТВО – ДОПИРНИ ТОЧКИ

Театър и християнство – тези две думи, използвани в едно и също изречение, пораждат особена тревога за християнската съвест. Прелъстеният от изкуството „театър“ ум и потопеното в живота на Църквата съзнание няма как да не породят безпокойство в човека, в когото се срещнат. Но все пак причината за това безпокойство се дефинира трудно. Като че ли има някакво противоречие между театъра и християнството. Много често можем да усетим това противоречие, когато чуем вярващи хора да заявяват, че християните не бива да ходят на театър. Мотивите за това негативно предразположение към театралното изкуство са много и нещото, което обединява всички тях, се нарича „страх от изкушение“. Но има ли в действителност този страх своите основания? Може ли театърът да бъде по своята природа зло и да противоречи изцяло на християнската етика[1]? Или напротив, театърът може да се съвмести с християнската съвест? Кои са най-големите изкушения в мисленето на парадигмата „театър-християнство“ и какви са допирните точки между двете? Следващите редове са опит да бъде поставено начало в търсенето на отговор на тези въпроси.

  1. Театърът е изкушение

Основният мотив, който обуславя мнението, че театърът по природа е нещо зло, е, че „театърът е изкушение за християнина“. Това е толкова масово разпространена теза, че най-вероятно обхваща по-голямата част от християните. Но в какво точно се изразява „изкушението“ на театъра? Определено това не е едно нещо.

Първо, страхът от изкушение има своето историческо оправдание. Той не почива на никакъв емпиричен опит, а е породен от безусловното позоваване на авторитета, съчетано с липса на историческа грамотност. Най-често в защита на тезата, че театърът е изкушение, като най-силен аргумент служи мнението на св. Йоан Златоуст, който го определя като най-пагубно място, пълно с всякакъв вид болести, тази вавилонска пещ, седалище на провала и школа на разпътство, и училище за невъздържание, и всичко, всичко, което е срамотно. Друго доказателство за „благочестивия“ християнин, че театърът би могъл да го изкуши, не е нужно, след като светец, учител на Църквата, дава подобно определение за театралното изкуство.

Въпреки недвусмисленото определение на светеца горният аргумент губи своята сила, ако се разгледа в исторически контекст. Св. Йоан Златоуст наистина е заклеймявал театралните представления в Константинопол. Но зрелищата от сцените, които св. Йоан описва, не са били такива, каквито в днешно време сме свикнали да възприемаме от съвременните постановки.[2] Родът атракции на константинополските сцени (като самоцелните прояви на телесни страсти) не само не са в същината на модерния театър, а са с променен социален топос. По тази причина, ако се наслагва представата за театъра от IV век върху представата за съвременния театър, се стига до грешна визия за сценичното изкуство и необосновани страхове, свързани с него.

Макар и да реагира остро срещу зрелищата в престолния град, св. Йоан Златоуст не заклеймява театралното изкуство в същността му. Никъде светецът не заявява, че то е зло само по себе си. Той говори единствено и само за злото, използващо средствата на сценичното изкуство, за да възбуди самоцелно „страстни движения“ у зрителя. В съвременния контекст на театъра обаче, въпреки че не е пряко релевантен към времето на св. Йоан Златоуст, страхът от изкушение вече се формира от разбирания, дефиниращи театъра като нещо зло по природа. Ето с какво „изкушава“ съвременният театър според тях.[3] (…)

 

[1] Това размишление ще помести в своята съпоставка разбирането за християнска етика само в неговия православен контекст, а връзката с театралното изкуство ще се ограничи до непосредствения опит от театралната действителност в днешно време.

[2] От думите на светеца можем да си изградим представа какво приблизително се е случвало на тогавашните сцени и да установим разликите със съвременния театър. Св. Йоан казва: „Да, там можем да видим и блудодеяние, и прелюбодеяние, можем да чуем и богохулни речи, така че болестта прониква в душата и чрез очите, и чрез ушите“. Важно е да се отбележи, че театрите в Константинопол са били наследници на римските гладиаторски арени. Това означава, че всичко описано от св. Йоан Златоуст не е било просто „изиграно“ от актьорите, както правят днешно време. Описаните неща са се случвали реално пред хората, т.е. „блудодеянието“ не е било само „изобразявано“, но в действителност се е осъществявало – нещо, което коренно го различава от съвременните театрални представления (като изключим малък процент от т.нар. „алтернативни пърформанси“)

[3] Съдържанието на тези „изкушения“ съм формирал на базата на непосредственото ми общуването с хора, които се самоопределят като вярващи християни.