СЪВРЕМЕННИТЕ ГРЪЦКИ БОГОСЛОВИ И ГРЪЦКИТЕ ОТЦИ

„Ние, православните, следваме традицията на светите Отци и постановленията на светите събори.“ Така пише Викентий Дамодос в началото на ХVІІІ век (Spiteris 1992, 61).[1] Верността към Отците – авторитетните църковни писатели, предимно гръцки, от Игнатий Антиохийски през ІІ век до Григорий Палама в ХV, които оформят вярата и мисленето на Византийската църква – винаги е била критерий за православие. Във времето на Дамодос обаче подобна вярност е до голяма степен формална. На Отците често се позовават с цел да се отличи православието от католицизма и протестантизма, но Православната църква отдавна вече е загубила сетивото за живо общение с тях.

Причините за това трябва могат да се проследят още от четиринадесети век и нарастването на влиянието на западната схоластика в православния свят. След падането на Константинопол интелектуалният живот на Източната църква е завладян от един сух аристотелизъм, свързван с името на Теофил Коридалей (Yannaras 2006, 51-8, 63-9). Поради положението в Османската империя всяко по-високо образование е трябвало да бъде осъществявано зад граница. Дамодос е учил във Венеция и Падуа. Той се завръща в родината си, за да работи като юрист и началник на училище. Проникнат от новите идеи на западното Просвещение, той съставя първия гръцки наръчник по догматическо богословие. Това е новост за православния свят, където макар по-рано да са били продуцирани „Изповедания на вярата“ по западен модел в отговор на натиска на Запада, не се е правил никакъв опит за систематично изложение на доктрината на рационален принцип. Образец за Дамодосовия наръчник става De theologicis dogmatibus на йезуита Дени Пето. Макар да заявява намерението си да следва „Богоносните Отци и да бъде ръководен от тях“ (Yannaras 2006, 101), Дамодос всъщност по-скоро отразява западния интелектуализъм, отколкото патристичния възглед.

Догматиката на Дамодос е в обращение единствено като ръкопис, но се превръща в прецедент за по-късни работи от същия вид, писани от Евгений Вулгарис и други, чак до авторитетните наръчници на Христос Андруцос (1907) и Панайотис Трембелас (1959–1963). Когато Догматиката на Трембелас беше публикувана във френски превод няколко години след оригиналното си гръцко издание, тя получи унищожителен отзив от Калистос Тимъти Уеър (по-сетне епископ Калистос Диоклийски), който разкритикува остарелия подход и западната й перспектива (Ware 1971, 479).[2] Според него използването на св. Отци в нея с нищо не е помогнало. Трембелас представя дългия си списък от патристични цитирания направо, без да се опитва да ги постави в контекст: „Казва ни се какво са казали Отците, но понякога се питаме „Какъв точно смисъл са влагали?“ (Ware 1971, 480).

Подобна употреба на Отците просто като посочки е своеобразен патристичен фундаментализъм, който събира и аранжира текстовете, без да ги обсъжда или да изследва значението им днес (Spiteris 1992, 244). До известна степен това отразява православното чувство за извънвремевостта на Отците. „Ние не се обръщаме към тях като към мъртви учители от миналото, както бихме могли да се позовем на Платон или на някой друг от класическите философи – казва Андрю Лаут. – Ние ги разглеждаме като живеещи сега в живота на Възкресението, като по-живи от нас самите, тъй като те са по-близо до Източника на Живота“ (Louth 2005, 55). Но за да оживеят за нас като учители и свидетели, Отците трябва да бъдат поставени в своя исторически контекст, тъй че ние да можем да оценим проблемите, с които те са се справяли, и въпросите, на които са намирали отговори. Инак те остават затворници на миналото, автори на мъртви формулировки.

През последните петнадесет години гръцките богослови започнаха да си възвръщат в някаква мяра въодушевлението от причастието с Отците като живи свидетели на християнската вяра. Янис Спитерис, римокатолически архиепископ на Корфу и историк на съвременната гръцка православна мисъл, вижда статията на Хамилкар Аливизатос от 1949 г. като бележеща началото на гръцкото излизане „от тунела на западната „схоластика““ (Spiteris 1992, 225-6).[3] „Днес – пише Аливизатос – патристичното богословие се припознава като вярната отправна точка за гръцкото богословие“ (Alivizatos 1949, 89).[4] Интересно е как се случва това припознаване, понеже на гръцкото богословие се налага да погледне извън Гърция, за да преоткрие корените си. (...)

 

[1] За Дамодос (1679–1752) вж. също Yannaras 2006, 100-2.

[2] Мнозина православни приветстват тази работа като повратна точка в гръцката богословска литература. Антиохийският патриарх Илия например (цитиран от Spiteris 1992, 236) я приветства като „кулминация на богословската зрялост на Трембелас и плод на неговото непрестанно изследване на Библията и Отците“. Други обаче се присъединяват към оценката на Уеър. Янарас описва работата като „едно не-православно съчинение, съставено от православни материали“ (Yannaras 2006, 210).

 

[3] За Янарас, който придава голяма важност на апофатичната традиция, от решаващо значение е излизането през 1963 г. на книгата на Георгиос Манцаридис върху Григорий Палама, Hē peri theōseos tou anthropou didaskalia Grēgoriou tou Palama (публикувана на английски като, The Deification of Man): „Това изследване е важен етап в богословския подем на 60-те не само поради предмета си, но също и защото стана образец за един нов стил на богословско писане в Гърция“ (Yannaras 2006, 279).

[4] Цитиран от Спитерис (1992, 226).