БЕЛЕНЕ Е МЯСТО ЗА ПАМЕТ НА ЦЯЛОТО ЧОВЕЧЕСТВО

В България сте известен основно със стремежа си да популяризирате Белене като място за памет. По-малко сякаш се говори за дейността ви като католически свещеник, а двете дейности едва ли могат да бъдат разделени. Затова предлагам да започнем разговора с вашето свещеническо служение. Какво ви накара да поемете по този път и как стигнахте до Ордена на пасионистите, към който принадлежите?
Желанието да бъда свещеник се роди у мен много рано. Трябва да се върнем далеч в миналото, към детството. Роден съм през 1974 г. в семейство на вярващи, моята баба и дядо, цялото ни семейство редовно посещавахме богослуженията. Произхождам от село с 600 жители. Още като дете бях свързан с църквата, на 6-годишна възраст станах министрант, помагах в богослуженията на отец Франко, нашия енорийски свещеник. В енорията ни често идваше и отец Йеремия, свещеник пасионист, мисионер, който ни говореше за мисията в Африка и за децата там. Той имаше дълга бяла брада, беше служил в Африка в продължение на 40 години и той събуди у мен интереса към свещенството. По онова време в енорията ни редовно идваха пасионисти, тъй като в съседното село те имаха семинария.
Пасионистите са един от ордените в Католическата църква, основан е в началото на ХVІІІ век от свети Павел от Кръста. Интересна е и връзката им с България – идват в България още през 1782 г. В Османската империя е една от първите мисии на Ордена. Така пасионистите работят в Северна България вече 236 години, а освен грижата за духовния и литургичен живот на българските католици те развиват и милосърдна, социална, здравна и културна дейност в тези общности.

На 10-годишна възраст постъпих в семинарията в село Калчинате, така започна моето дълго духовно образование. След 3 години завърших основното си образование, после продължих в Класическата гимназия в град Комо. Висше богословско образование започнах да уча във Верона, където останах общо 6 години. Отидох в Рим през 1996 г., където изкарах новициат, време, което при нас предшества полагането на монашеските обети. След като завърших през 2000 г., бях ръкоположен за дякон. След това ме изпратиха в Милано, където започнах да служа в една енория. Там бях ръкоположен за свещеник през 2001 г. и след това в продължение на 10 години работих като енорийски помощник.

През 2010 г. в разговори с моите началници им казах, че имам желание да натрупам някакъв опит в чужбина, независимо дали в Африка, или Южна Америка, нямах претенции. И те решиха да ме изпратят в България, което за мен беше малко изненадващо, представях си, че ще бъда мисионер в Африка, бях посетил нашите мисии в Африка. Казах „да“, макар да не знаех нищо за България, освен че столица е София и че нашите младежи през лятото ходят във Варна. Общо взето, това се знаеше тогава за България в Италия. Бяхме чували, разбира се, и за блажения Евгений Босилков, който беше беатифициран през 1998 г. Тогава започнах да чета книги за страната, а за първи път пристигнах в България на 13 октомври 2010 г.

Идеята беше една година да остана в Белене, да науча езика и малко да се интегрирам. Започнах като децата, с азбуката – а, б в, „куче“, „котка“, „комари“, „домати“ и най трудно – „краставици“, като ми помагаше една учителка беленчанка. Към края на 2011 г. година свещеникът, който служеше в Белене, се върна в Италия. Нямаше друг подготвен и така ме оставиха в Белене, отначало като помощник, а след това през септември 2012 г. ме назначиха за енорийски свещеник и ректор на светилището на блажения Евгений Босилков.

Известен сте с интереса си към историята на католиците в България. Издадохте сборник с писмата на Карло Раев и монсеньор Теелен, книга за историята на църквата в с. Малчика, както и впечатленията на италианските свещеници от Свищовско от ХVІІІ и ХІХ век. Какво ви впечатли в историята на католиците в Белене и региона, как те успяват да запазят вярата си през вековете?

Интересувам се от история и археология от младини – в детството ми беше популярен Индиана Джоунс, а в гимназията и университета четях много книги по история. Много обичам историята, в началото се интересувах от първите векове на християнството. Когато ме изпратиха в България, тези интереси ми помогнаха, защото не може да живееш и работиш на едно място, без да познаваш историята и корените, по-конкретно местните корени, а и общата история на народа, където отиваш. Започнах с книгите, които намерих на италиански. През първите месеци четях каквото можеше да се открие в Италия за история на България, на българите, на католиците, на католиците от източен обред и по-специално на католиците в Белене и от Северна България. Всичко беше ново за мен, имената, датите, фактите. По-късно, когато вече можех, започнах да чета и български извори, помня Нашите павликяни на Милетич и други книги. Много от прочетеното беше свързано с блажения Евгений Босилков, с репресиите срещу католиците в България през годините на комунизма. Различни четива за мъчениците и жертвите на тоталитарните режими. (...)