Разделението между Православната и Римокатолическата църква, формално датиращо почти от едно хилядолетие, а в много отношения дори още по-старо, често се описва като неизбежна последица от едно или друго непримиримо и непоправимо различие: политическо (цезари и императори срещу папи и крале), културно (гръцко или византийско срещу латинско или франкско), богословско (различни представи за природата, благодатта и първородния грях), доктринално (добавката на filioque, въпроса за папската непогрешимост и т.н.), ритуално (квасният хляб и иконите срещу безквасния хляб и статуите), еклесиологично (патриаршеската пентархия и съборността срещу вселенската юрисдикция на папата и монархията) и дори „онтологическо“, ако цитирам този донякъде херметичен език, използван някога от Вселенския патриарх. (Надявам се последното да е грешка в превода, тъй като ще бъда неутешим, ако съм открил, че нямаме нищо общо). Тези различия рядко са били разглеждани в дух на критична дистанцираност, без елемент на оскърбление и упрек, поради което често се оказва трудно да бъдат отделени истински важните въпроси от тези, поставяни по чисто полемични или направо лекомислени подбуди. Всеки сериозен икуменически контакт между православни и католици, когато навлезе в дълбочина, постига съгласие по основните въпроси, но след това е спъван от двете страни, изтъкващи изумителната устойчивост и постоянство на други различия, скрити (очевидно) още по-надълбоко. Винаги съществува усещането за решително, макар и неопределено същностно различие, което засенчва всеки разговор (колкото и добронамерен да е той), поставил си за цел преодоляване на разделението. Това чувство постоянно охлажда нашия ентусиазъм за всяко, дори и малко съгласие и така изпълва нашето разделение с почти мистичната аура на неизбежността и фатализма, като ни превръща в пленници на нашите грешки или недостатъчно любов.

Във всички случаи трябва да се признае, че енцикликата Ut Unum Sint[1] на папа Йоан Павел ІІ откри нова епоха в икуменическите отношения между православието и римокатолицизма. Няма нищо забележително в това, че в нея авторът на Orientale Lumen[2] – този химн на възхвала към източното християнство – изказва толкова пламенно желание за помирение с Изтока, ала едва ли някой бе подготвен за изключителния жест, който Йоан Павел ІІ направи със заявлението, че е готов да пристъпи към диалог с другите християни (особено с тези от Изтока) по въпроса за папското върховенство, което означаваше да бъде открит въпросът за юрисдикцията на папата. Жестът бе толкова неочакван, че сякаш нито Православната, нито Католическата църква бяха наясно как да реагират. С това изявление папата засегна един от истински важните въпроси, към който двете църкви трябва да се обърнат. Ако сме достатъчно задълбочени и лишени от предразсъдъци, мнозинството от нас биха се съгласили, че централният проблем, към който трябва да подходим заедно, е въпросът как да разбираме църковната власт, апостолската власт и епископската власт по отношение на Петровото служение и по отношение на привилегията на папата да прогласява догмите.

Успеем ли да обсъдим този въпрос, без да ни повлияят други съображения, множество други въпроси ще се решат сами, тъй като видимо произтичат от този главен проблем. Тъкмо това е и въпросът, който бих искал да поставя: ще можем ли някога да проведем този разговор? Поставям този въпрос, защото най-непримиримите и крайни членове на нашите две общности, а на Изток тези, които сега изглеждат най-шумни и встрастени, често нямат нито желанието, нито способността да признаят и разберат разликата между съществените и случайните различия, между истинските и въображаемите трудности, между очевидните и само предполагаемите богословски проблеми, както и между пренебрежимите въпроси и тези, които стоят в основата на нашето разделение.

По отношение на общността, към която аз принадлежа, с неохота трябва да призная, че има източни християни, неспособни да определят какво означава да бъдеш православен, извън противопоставянето си на римокатолицизма; а малцина, но достатъчно речовити сред тях (подозирам) вече са изгубили всяко друго основание за своето православие освен дълбоката си омраза, панически страх и енциклопедично невежество към Рим. За тях никога няма да има граница на упреците, които да бъдат насочени към Рим, както и никое покаяние на Рим няма да бъде достатъчно за опрощение. (…)

[1] Ut unum sint (Да бъдат всички едно) – енциклика на папа Йоан Павел ІІ, дадена на 25 май 1995 г. Б. пр.

[2] Orientale Lumen – апостолическо писмо на папа Йоан Павел ІІ, дадено на 2 май 1995 г. Б. пр.