Средата на ХХ век е особено време в историята на светска Турция, когато тя с бързи крачки наваксва инфраструктурното си изоставане и полага големи усилия да стане интегрална част от западния свят. Може би най-яркото доказателства за технологичния напредък и мащаба на амбициите на турския политически елит, става проектът за строеж на мост над Босфора, чрез който да се свържат европейските и азиатските територии на републиката. През 1968 г. турското правителство сключва договор с британската фирма Freeman Fox & Partners, която се задължава да проектира впечатляващото съоръжение. За по-малко от две години работата е свършена и през февруари 1970 г. тържествена церемония отбелязва първата копка от големия строеж.

Макар по обясними причини всички жители на Истанбул да очакват с вълнение започването на строителните дейности, това с особена сила важи за Георгиос Закос, роден в Турция и живеещ в Швейцария гръцки търговец, по-известен с любовта си към средновековното минало и богатата си колекция от византийски артефакти. През 1970 г. той успява да сключи договор с турското правителство, който му дава правото да пресее пръстта от изкопните работи при строежа на моста. Две години по-късно Закос вече е собственик на огромна колекция от ценни византийски монети и печати[1], която продава срещу баснословна сума на Центъра по византинистика в Дъмбъртън Оукс (вашингтонския филиал на университета „Харвард”).[2]

В колекцията на Закос има няколко предмета, свързани с българската история, но безспорно най-ценният сред тях е един оловен печат (молидовул), на който е изобразен мъж, държащ копие в дясната и щит в лявата си ръка. Изображението има и някои портретни характеристики – мъжът има брада и дълга коса, облечен е с плетена ризница и носи на главата си корона-шлем. На обратната страна на печата е гравиран надпис на гръцки език, който в превод гласи:

Богородице, помагай на цезаря Тервел^[3]

Откритието е сензационно поне по няколко причини. Първо, това е най-ранното автентично портретно изображение на средновековен български владетел. Второ, печатът доказва информацията от византийските летописци, според която като отплата за помощта, която оказва на император Юстиниан, за да си върне византийския престол, Тервел получава цезарска титла от него. Трето, печатът е още едно доказателство, в полза на тезата, че Тервел, както и целият род Дуло от Кубрат насетне, са били християни.

Въпросът за вероизповеданието на владетелите от династията Дуло е повдиган многократно, макар да не е имало особена необходимост от това. Защото изворите са единодушни и подплатени от множество допълнителни доказателства. Органа и Кубрат са християни, кръстени от император Ираклий (610–641) в Цариград. Тервел също е християнин, защото според византийските дворцови правила няма как да е бил провъзгласен за цезар, без преди това да е бил кръстен. В съкровищата на Кубрат и Кубер е открита християнска църковна утвар, което на практика доказва, че те не просто са минали през църковния ритуал, за да получат някаква международна легитимност, но са практикували християнската си вяра ежедневно. И още, и още...

Какво обаче липсва? По отношение на вероизповеданието на владетелите от първата българска царска династия, липсва едно-единствено нещо и то е какъвто и да е аргумент, че след кръщението на Органа и Кубрат през 619 г. Дуловци са имали нещо общо с езичеството.

Колкото и да е странно обаче, цялата тази еднозначност ни най-малко не е обезсмислила дебата за това коя вяра са изповядвали основателите на българската държавност. Том след том, учебник след учебник, българската историография възпроизвежда едно и също твърдение: Кубрат е бил кръстен случайно в Цариград и когато се е прибрал в родината си, е забравил християнството и се е върнал към езичеството. Аспарух е бил езичник. Тервел също. Печатът му с молитвата към Св. Богородица е просто византийска щампа, чиято употреба не е имала никаква стойност... Стереотипът по отношение на първите царе[4] е толкова силен, че всяко ново доказателство се замита под килима, само и само да не опровергае доминиращата хипотеза. Тази стройна конструкция започна да се пропуква едва през последните години, когато някои историци[5] предложиха по-обективен подход, който не пренебрегва, нито пренаписва изворите, а се опитва да ги обясни. Именно това ще се опитаме да направим и тук!

От Атила насетне[6] династията Дуло е била тясно свързана с римо-византийския свят. Сблъсъкът между синовете му е бил за това каква да е политиката към империята, като надживелият братята си Ернах защитавал провизантийската линия. Затова не е учудващо, че още през V век арменският историк Йелише (Елисей) свидетелства, че християнството е навлязло в царския род на хайландурите (оногурите).[7] По-интересни обаче са сведенията, които ни е оставил друг арменски хронист на име Мовсес Каланкатуаци, според когото през този период главно арменски и грузински мисионери полагат големи усилия за приобщаването на конните народи в севернопричерноморските степи към Христовата вяра. Наред с чисто религиозните, причините за тяхното изпращане били и постоянните хунски нападения в Кавказ и надеждата, че посредством Евангелието яростта на тези варвари ще бъде сломена. (…)

[1] G. Zacos. Byzantine Lead Seals. I, Basel, 1972.

[2] Ив. Йорданов. Печатът на кесаря Тервел (705-721). – В: Любословие, бр. 12, 2012, 55-63.

[3] G. Zacos. Op. cit, No. 2672.

[4] По отношение на първите български владетели тук ще използваме титлата цар, а не обикновено употребяваните хан или кан. Защо това е най-коректният термин, към който по наше мнение историографията трябва да се придържа, е сложен въпрос и излиза извън предмета на настоящата статия.

[5] Вж. напр. Ив. Венедиков. Прабългарите и християнството. Ст. Загора, 1995; Г. Атанасов. Първостроителите на българската държавност (619-721). Органа, Кубрат, Аспарух, Тервел. С., 2015.

[6] Без да влизаме в излишен дебат, който би излязъл извън рамките на настоящата публикация, приемаме, че първата българска династия Дуло пряко произхожда от рода на хунските царе, най-широко разпространената хипотеза, която се основава на идентификацията на първите легендарни български владетели от т.нар. Именник Авитохол и Ирник с хунския завоевател Атила и неговия син Ернах.

[7] Эгишэ. О Вардане и войне армянской. Ераван, 1971, с. 127.