КАКВО ОЩЕ ИМА В „ПРАВОСЛАВНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ” НА РУСИЯ?

1.

Конструктът „Православна цивилизация”, въведен в края на 90-те години от С. Хънтингтън в книгата му „Сблъсъкът на цивилизациите” и възроден напоследък от определени геополитически среди в Русия (представящи ни тази последната като безспорна „метрополия” на въпросната „цивилизация”), греши не просто като стилизира грубо цивилизацията на цял ред страни (с различна от Русия ис­тория) единствено под признака на (общото с нея) изповедание. Там е работата, че този конструкт тенденциозно и без грижа за историческата фактичност представя Русия още и като образцово православната, собствено православ­ната страна, в чието Православие няма нищо по-различно от Православието въобще. Но ако това е така, не ми изглежда лишено от смисъл да припомня тук какво (още) има специално в „цивилизацията” на Русия и действително ли пра­вославна, като в останалите страни, е нейната специфика.

Защото наистина – ако не се предадем лесно на едрите (и по същество без­грамотни) стилизации, ще трябва бързо да си дадем сметка, че „православната цивилизация” именно на руска почва показва – чисто исторически – дълбоко проблематично и противоречиво битие.

Така, осведоменият за историята човек не може да не си припомни, че през ХVI век, когато дотогавашната духовна свързаност на тази безспорно провин­циална северна страна с центъра и родилната територия на Православието – Византия – бива прекъсната поради завоюването на последната от османски­те турци, вероизповедният живот в останалото извън обсега му Московско царство за цели два века потъва в дълбок (именно църковен) мрак. В ситуацията му, би могло да се каже дори, се наблюдава нещо аналогично на онова, случило се с католицизма, пренесен от Стария континент в Южна (Латинска) Америка. Както там вероизповеданието на културната метрополия бързо се „провинциа­лизира” и акцептирайки местни магически, езически и други елементи, образува с тях (под благосклонната „икономийна” търпимост на Рим) причудлива смес, така и в Русия Православието, само че защото принудително престава да се ползва от духовно-дисциплиниращата опека на Константинопол, развива своеоб­разни провинциални „девиации”, ставащи от тук насетне – и ето това е много важно да се отбележи – резистиращи, същностни черти именно на московското му битие. И това продължава практически до края на ХVII – началото на ХVIII век, когато посредством Никоновите богослужебни и Петровите държавно-културни реформи е направен опит то отново да бъде „цивилизовано”. Само че вече с по­мощта на азиатски, насилствени и чужеродни (протестантски и католически) инструменти. Всъщност това е все едно да си представим, че католицизмът, посят на почвата на Латинска Америка, би бил оставен след това да съществу­ва и да се развива в продължение на два века без каквато и да било връзка с Рим и католическа Европа, след което някой да се помъчи да го „очисти” от наноси, само че със заети от… протестантството вероизповедни и културни форми. Дали това би довело до връщане към „традиционния католицизъм”?

А чисто исторически в православна Русия нещата се случват почти точно така. Собствено, развитието на „Православната цивилизация” там от края на Византия отчетливо би могло да се раздели на три периода.

Никоновите реформи от втората половина на ХVII век следват всъщност един период на двувековна провинциална изолираност на руската църковност и я разкриват – при извършването им – като междувременно дълбоко „оварварена” („латиноамериканизирана”) в богословско и богослужебно отношение. Опитът за промяна с помощта на външна „експертиза” и по един твърде радикален от страна на патриарха начин довежда, както е известно, до масивния и съпът­ствал я после – успоредно със „строгото” Православие чак до началото на ХХ век – „староверски разкол”. Дали е съвсем ясно тогава кое, собствено, трябва да отнесем като същностно за руската „Православна цивилизация” – гръко-ук­раинското „цивилизоване” на официалния  духовен живот, или староверската реакция срещу него, конкурираща го и темперираща го по своеобразен начин до самия край на стара Русия?

По-нататък: подир официалното „рецивилизоване” на Православието (недостиг­нало в Русия до дълбините на почвата), Петровите реформи през ХVIII век, ко­ито вече засягат и целия държавно-културен строй на царството – внасят специално в църковния му живот нови „девиации”, а именно – силно казионния, „цезаропапистки” дух, неприсъщ в подобна степен на нито една от останалите страни от „Православната цивилизация”. В богословско отношение именно от ХVIII век започва и т.нар. „западен плен” на руското Православие, при който, да – съхранената православна вероизповед започва да се преподава, усвоява (а и до голяма степен да се осмисля) в католическо-протестантски схоластични форми.

Всъщност до голяма степен руското богословие се намира в този „западен плен” до самия край на ХIХ век, когато в един трети период се начева плах – и по същество „елитарен” опит за освобождаване от него, брутално прекратен от кървавия преврат през 1917 г., който превръща новия руски православен елит в „разсеяние”, в елит вече на европейското и вселенското Православие.

С две думи: онова, което наричат „Православна цивилизация” в Русия, от ХVI до края на ХIХ век е по същество противоречива смес от: а) наложения от Петър I [старо]протестантски казионализъм и „цезаропапизъм” в отношенията между Църква и държава; б) католическия по произхода си клерикализъм и юридизъм на официалния църковен живот и в) все по-силно пронизвания от сектантски консерватизъм и нихилизъм духовен живот на народната „почва”. Дали всичко това може да се нарече „традиционна православна култура”, или тук има нещо специфично именно за руската „Православна цивилизация”? (…)