През XIII в. средиземноморският остров Крит се намира под властта на Венецианската република, но през XV в. обстоятелствата се променят. Мултиетническите градски общества на Кандия (както венецианците наричат столицата на о. Крит – в наши дни Ираклион), Ретимнон и Хания вече не са същите. Контактите им със западния свят довеждат до интензивни и иновативни тенденции във всички области на изкуството. Както разкриват венецианските архиви в древната Кандия, преселилите се иконописци от Константинопол създават тук своя колония, тъй като венецианският флаг им гарантира защита и спокойствие, а търговските връзки на острова им осигуряват солиден кръг ценители на изкуствата. От една страна, това са поръчители от Балканите, Егейските острови, Мала Азия, както и огромната и богата гръцка общност на Венеция, формирала се в края на XV в. От друга, огромен интерес изпитват интелектуалци и колекционери от Италия, Франция и графство Фландрия, тъй като интересът към Византия, свързан с нейната богата култура и трагичната й съдба, се разпространява бързо из цяла Европа. Ромейските икони още тогава се смятат за образци на боговдъхновено сакрално изкуство и се възпроизвеждат и търсят от католически общности в много европейски страни. Втората половина на XV и началото на XVI в. е времето, в което Критската иконописна школа претърпява своя разцвет. Това става, от една страна, поради интензивните контакти с Венеция и Западна Европа, благодарение на които бавно, но сигурно градовете на о. Крит се превръщат във важни центрове за търговия и изкуство, и от друга – благодарение на запазената византийска традиция на Константинопол. Тези две тенденции ще определят развитието на критската иконопис в продължение на следващите векове. Съгласно документи от Венецианския архив става ясно че посредници купувачи поръчват от острова стотици икони и получават от един майстор до няколко десетки произведения наведнъж. Те подробно уговарят всички подробности, свързани с иконографията – от цвета на одеждите на изображенията до цялостния стил in forma greca или in forma latina.[1] Съответно – византийски стил за православните християни и готически маниер за католиците. И така, движейки се между италианското изкуство на quattrocento и cinquecento и византийския Палеологов ренесанс от XIV в., тяхната продукция добива отчетливи черти на еклектичност.[2] Трябва да отбележим, че художниците са достатъчно добре образовани и талантливи, за да могат да рисуват и по двата начина – alla maniera greca или alla maniera latina. Участието на поръчителя в замисъла на произведението е характерна черта за Средновековното изкуство. Единствената новост, която се появява през XV–XVI в., е, че критските майстори започват да подписват своите произведения. Това вероятно става също под западно влияние. Така например разполагаме с подписите на Дамаскинос: ΠΟΙΗΜΑ ΜΙΧΑΗΛ ΤΟΥ ΔΑΜΑΣΚΗΝΟΥ (творение на Михаил Дамаскинос) или ΧΕΙΡ ΜΙΧΑΗΛ ΤΟΥ ΔΑΜΑΣΚΙΝΟΥ (ръка на Михаил Дамаскинос). Тук следва да отбележим, че във византийската традиция иконите се смятат за боговдъхновени произведения, появяващи се чрез ръката на иконописеца след усърдна молитва, пост и с благосклонното участието на Светия Дух. Поради факта, че византийските художници следват строго този принцип, до днес са запазени множество анонимни произведения от предходните векове. Благодарение на това, че майсторите започват да подписват иконите си между XV и XVII в., в архивите са съхранени имената на около 200 критски художници, от които над 125 имена са идентифицирани само в архивите на столицата Кандия за периода между 1527 и 1630 г.[3] В своите работилници критските майстори произвеждат хиляди икони както за православни, така и за католически клиенти. Така са съхранени имената на знаменити автори като Ангелос Акотантос, Андреас Рицос, Николаос Цафурис, Георгиос Клонцас, Михаил Дамаскинос, Антониос Василакис, Доменикос Теотокопулос – Ел Греко, Емануил Ламбардос, Йеремия Паладос и мн. други. Венециано-турската война, която започва през 1645 г. и свършва през 1669 г. с капитулация на Кандия, оказва огромен ефект върху последната фаза от историята на Критската школа, тъй като художниците й се разпръсват из Йонийските, Цикладските острови и Венеция. (…)

[1] Виж Dimitrios Konstantios, “Greece, Heart of Art and Culture after the Fall of Constantinople”, в: G. Kakavas, Eu. Chalkia, Post-Byzantium: The Greek Renaissance: 15^th-18^th Century Treasures from the Byzantine and Christian Museum, Athens, Athens 2002, с. 32.

[2] Л. Евсеева, „Греческие и славянские иконы XV-XVIII веков“, в: Л. Евсеева, И. Кызласова, М. Наумова, Поствизантийская живопись: Иконы ΧV-XVIII веков из собраний Москвы, Сергиева Посада, Твери и Рязани, Афина, 1995, 12-13.

[3] Вж. Dimitrios Konstantios, ibid.