Въпросът за човешката същност на Исус изглежда съвсем несъществен на някои, тъй като, приемайки в себе си Христа Спасителя, виждайки Го в душата си, те предполагат, че вече няма никакво значение какъв е бил Той в очите на окръжаващите Го хора. Но догматически, богословски, дълбинно това всъщност е много важно. Защото другият подход някак си се хлъзга към монофизитството – онази древна ерес, която е виждала в Христос само божественото, но не е виждала в Него човешкото. Именно Вселенските събори са настояли на това, че Христос е бил съвършен човек. Не в този смисъл, че той е бил някакъв съвършен, прекрасен човек – това и тъй е очевидно, а в това, че той е бил човек напълно. Във всичко освен в греха Той е бил човек. Ако ние възприемаме това в цялостната тайна на Богочовечеството на Христос, която за нас е тъй важна, то нима може да съществува човек без някакво ярки индивидуални черти, без някакви особености, които да обрисуват Неговата личност?

Разбира се, няма да намерим такива неща в Евангелието в прекия смисъл на думата. Защото Евангелието не е написано като белетристична книга, не е и историко-описателна, там няма Неговия портрет, няма някакви Негови черти, каквито сме свикнали да намираме в романите или у античните автори: той направил това, той изглеждал така. Затова е трудно да бъде обрисуван Неговият образ, както са ни учили някога в училище, да речем, като образа на Кутузов в романа Война и мир.

Трудно е да се намери в пълнота образа на Христос в Евангелието. Но тъй или иначе, тъй като това е важно, ние можем все пак да откроим в Евангелието такива моменти, които са скъпи за нас. Понякога те са ни скъпи принципно, тъй като Неговият начин на живот и действие за нас е пример и жив образец. А от друга страна – скъпи са ни просто сами по себе си, като – да кажем – Неговите любими начини на изразяване. Това съвсем не означава, че ние трябва да се изразяваме точно така, но Иисус ни става по-близък, когато разберем какви са били привичните Му, предпочитаните от Него думи. За да не се измисля, а именно да се намерят истинските Му черти, разбира се, е нужна работа. Но ето ви нещо нахвърляно.

Лесно е да Го видим в контраста. Да вземем пророка – той ходи в някакви особени одежди: пророк Илия във власеница, Йоан Кръстител – в камилска кожа. Назаряните не си стрижат косите, духовенството носи своите дрехи, философите имат своя униформа (в древността философите имали униформа – особен къс плащ, по който всички ги разпознавали – ето, задава се философ). Тоест хората се отличават (по някакъв белег). За отбелязване е, че при Христос няма нищо подобно.

По-нататък. При Него ние много рядко намираме изключително възвишен патос, какъвто е бил характерен за пророците, за поетите. Той е говорел с много прост език. Макар че сега в Евангелието, което е преведено през XIX век[1], това не се забелязва особено, тъй като евангелският текст е станал свещен за нас, но в оригинала речта е много проста, даже е трудно да се предаде.

Какво е обичал Той? Той е обичал хиперболите. Измислил е за камилата и игленото ухо[2]; колко тълкуватели са казвали, че това не е камила, а въже от камилска вълна, че било имало такава тясна врата, наречена иглени уши, и че през нея не можела да мине камила. А Той е имал предвид обикновена яка камила и истинско малко иглено ушенце. И когато Той казва, че фарисеите изцеждат комара и поглъщат камилата[3] – това е пак Неговият любим начин да се изразява. И когато Той казва, че синапеното зърно е най-ситното от всички семена[4], това също е хипербола. Изобщо не е важно дали то ботанически е най-ситното, но е важно, че то израства в такова голямо дърво. Вероятно не е израствал баобаб, но вие разбирате, това е образ за контраст.

Някои детайли, които на първо четене трябва да се набиват в очи, се оказват отново хиперболи. Жената, която е замесила тесто, сложила там закваска и взела определено количество брашно – с това количество брашно, което там е посочено, може да се нахрани не семейство, а цял полк. А защо? Защото тя взема шепичка закваска и купчина брашно. И разбира се, тук има педагогически момент – за да се запомни казаното. Разбирате ли, това е ярко! При Него няма изтъркани изречения, такива максими – средноаритметически, стандартни. И „който до небе си се въздигнал, до ада ще се провалиш“[5] – това също е много характерно за Него изказване.

Ние даже можем да почувстваме Неговия начин на живот. „А сутринта, като стана в тъмни зори, излезе и се отдалечи в самотно място, в там се молеше“[6] – значи Той е ставал рано. Обичал е да се уединява; могат да се намерят много места за това, че Той е обичал да се уединява. Ала когато са идвали за Него, Той тутакси е откликвал, не е казвал: о, оставете ме! Има старинно предание за един подвижник, който живеел на висок стълп и там се предавал на съзерцание; това бил велик подвижник, но когато при него пристигнали майка му, близките му, той казал, че няма да има нищо общо с тях, „умрох бо миру“, както се казва там. Ние, разбира се, го уважаваме, но при Христос не откриваме такова нещо, Той веднага се спуска. Ето например в разказа на Марк

Той отишъл, уединил се, но се събрал народ и Петър отишъл и му рекъл: „Всички Те търсят“. Той отговорил : „да идем ... затова съм излязъл“[7] – и тръгнал нататък. И евангелист Марк разказва, че се насъбрал толкова народ, тъй че нямало време и да хапне. Това значи, че Неговият живот е бил наситен през цялото време. (…)

[1] Авторът има предвид превода на руски език. Той е бил издаден през XIX век, а дотогава е ползван само църковнославянския текст на Св. писание. Б.пр.

[2] Вж. Мат. 19:24. Б.пр.

[3] Вж. Мат. 23:24. Б.пр.

[4] Вж. Мат. 17:20. Притчата за синаповото зърно е една от притчите на Иисус Христос за Царството Небесно. Съгласно „библейската енциклопедия“ на Брокхауз под синапово зърно се има предвид зърното на черния синап (Brasica nigra). Макар и да е едногодишно растение, може да достигне до 2,5–3 м височина и се разклонява, тъй че изглежда като дърво. А семената имат диаметър от 0,9–1,1 мм. Б. пр.

[5]Вж. Лук. 10:15. Б. пр.

[6] Вж. Марк. 1:35. Б. пр.

[7] Вж. Марк. 1:36- 38. Б. пр.