„Религията“ звучи като много древно понятие. Всъщност думата я има още у Цицерон, който й дава дефиниция, изхождайки от идеята за култа.[1] Ала смисълът, който й придаваме днес, на практика е съвсем нов. Говорим за „религия“ и се позоваваме на християнството, исляма, будизма и т.н. Напълно допускам, че можем да сложим в същата кошница (според някои – в същото кошче за боклук) доста разнородни феномени.[2] Както и да е. Ала тази употреба на термина, и то в множествено число, едва ли е по-стара от XIX в. Ето защо би било добре и по-благоразумно от методологическа гледна точка да започнем с някои уточнения на думата, с която ще си служим при определянето на така наречените „религиозни“ явления.

Етимология

Поне що се отнася до езика, френският прави калка на латинското religio, както е и в други романски езици: (на испански: religion, на италиански: religione, на португалски: religiao, на румънски: religie. Други езикови семейства са склонни да привилегироват различно измерение, за да изразят идеята за религия като вярване (на нидерландски geloof, на руски – вера) или на благочестието като съблюдаване на ритуали (на гръцки – threskeia), на дължимото към Бога (на арабски din), на заповед, произтичаща от върховен авторитет (на юдейски dat, на староперсийски dad, „заповед на царя“).

За римляните, за които латинският е бил майчин език, етимологията на термина вече е пораждала противоречия.[3] Единствената научно доказана производна от глагола religere е „да се препрочете с щателна грижа“ – например култовите предписания. Такова поне е обяснението, което дава Луцилий в един диалог на Цицерон, загрижен да разграничи „религия“ и „суеверие“. Религиозни са людете, ревностно спазващи отнасящото се до култа към боговете.[4]

Без да го изключва напълно, народната етимология на religare, „свързвам“, е по-малко вероятната за филолога. Ако идеята за „връзката“ присъства в корена на думата, във всеки случай би трябвало да се съзират чисто материални връзки. Някои текстове правят подобна алюзия, сближавайки думата religio с nodus (възел).[5] Роже Кайоа привежда в тази връзка бележката, която Марсел Мос му бил направил, цитирайки формулата на латински лексикограф, според когото religionеs обозначават вързани снопи слама (tramenta). От което той извлича идеята за деяния, целящи да уталожат придошлия гняв на бога, предприети и извършени от „първожреца“ (pontifex), буквално – от „майстора на мостове“, които „връзва“ над реката.[6] Всъщност не открих формулата никъде, нито пък думата tramentum в речника.

Каквато и да е нейната стойност, етимологическата хипотеза, изхождаща от глагола „свързвам“, се е оказала много по-плодотворна в историята и честно казано, е единствената. Тя има предимството да придава на религията правдоподобно съдържание, а именно установяването на връзка между божествената и човешката сфера. Оттук и нейната популярност в литературата на латинската патристика.[7] И до днес позоваването на тази етимология отваря вратата към основополагащата идея, че религията играе ролята на връзка в обществото.

Употребата

У Отците на Латинската църква терминът religio може да означава „религия“[8], но най-често се използва в смисъла на конкретен акт – като „култ“ или „почитание“.

През Средновековието religio обозначава, на първо място, основната добродетел на справедливостта (dikaiosune, justitia). Справедлив е онзи, който отдава всекиму подобаващото (suum cuique tribuere). Да отдаде дължимото Богу, подобава на човека. Да го признае като своя Творец и Спасител, като Го хвали и има вяра в Него.[9] Нещо, което не се изпълва никъде по-добре, отколкото в монашеския живот, защото уставите и трите полагани обета засвидетелстват пълно отдаване на Бога. Откъдето и най-честата употреба на religio в смисъла на „монашески живот“, затова и ние наричаме човека, който води такъв живот, „духовник“ (religieux).

Схоластиците пък назовават онова, което днес разбираме под религия, по-скоро с думата lex (закон) – не само като съвкупност от предписания, но и в смисъла на порядък, вписващ тоталността на живота, включващ цялостна визия за света. Така например ислямът е определян като lex Saracenorum, „закона на сарацините“.[10]

Така е и на френски в „Песен за Ролан“ (към 1100 г.), на провансалски у трубадура Реймон Феро (1300 г.) или на каталански в творчеството на Раймунд Лулий (1311 г.).[11] Ще го открием и на италиански, в прословутата история за трите пръстена, разказана от Бокачо (1351 г.).[12] Думата се появява и на английски изпод перото на Джефри Чосър малко преди 1400 г. или на кастилски като ley у Хорхе Манрике (1477 г.).[13] Такъв е случаят и през 1779 г. на немски у Лесинг, където има паралел с Glaube; става дума за пасаж на архаичен стил, отразяващ средновековна ситуация, доколкото се позовава на притчата за пръстените, заимствана от Бокачо.[14]

У християнските автори също откриваме пасажи с употребата на термина, но при тях „християнският закон“ се отличава от „фалшивата религия“ – думата дори се свързва със „суеверие“ в смисъла, в който я употребява още Светоний.[15] (…)

[1] Cicero, De inventione, II, LIII, 161.

[2] J.-L. Marion, Breve apologie pour un moment catholique, Paris, Grasset, 2017, p. 74-77.

[3] Е. Benveniste, Le Vocabulaire des institutions europeennes.

[4] Cicero, De natura deorum, II, 28, 72.

[5] Lucretius, I, 931; Terentius, 941

[6] R.Caillois, „Le grand Pontonnier”, Cases d’un echequier, Paris, Gallimard, 1970, p. 23-27.

[7] Виж Lactantius, Divinae institutiones, IV, 28, 3-16; Augustinus, De vera religione, LV, 113, 310.

[8] Виж Minucius Felix, Octavius, 7, 2, ed. B.Kytzler, Stuttgart, Reclam, 1977, S. 20.

[9] Thomas Aquinas, Summa theologica, IIa IIae, q. 81.

[10] Thomas Aquinas, Summa contra gentiles, I, 23.

[11] La Chanson de Roland, III, v. 38, T. Atkinson Jenkins, Boston, 1924, p.28] R. Feraut, Vida de Sant Honorat, XXIX, v. 18

[12] G.Boccaccio, Il Decamerone, I, 3.

[13] G.Chaucer, Canterbury Tales, Squire’s Tale, v.17 s.; Jorge Manrique, [Coplas] A la muerte del maestre de Santiago don Rodrigo Manrique, su padre, XXXIII, 1-3.

[14] G.E.Lessing, Nathan der Weise, III, 5, v. 324; Werke, ed.H.G.Gopfert et al., Munchen, Hanser, 1971, t.2, S. 273.

[15] J.de Meung, Le Roman de la rose, v. 6429-6430, ed. F.Lecoy, Paris, Champion, 1973, t. I, p. 197; Suetonius, Neron, XVi, Harvard University Press, 1997, p. 106.