ХРИСТИЯНСКИТЕ ЦЪРКВИ В ЕВРОПА 1914–1949 г.: ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА И ПРИЕМСТВЕНОСТ

Начинът, по който хората гледат на живота си отвъд непосредствените задачи за осигуряване на прехраната, до голяма степен остава подвластен на морала и ценностите на християнските църкви. През първата половина на ХХ век Европа остава християнски континент, разположен западно от официално атеистичния Съветски съюз и северозападно от Турция (светска държава с мюсюлманско население). Църквите продължават да имат голяма социална и идеологическа власт, особено над селяните и средните класи. И продължават да се възползват от тази власт в епоха, в която християнските църкви се оказват разтърсени от политическите катаклизми, връхлетели Европа след Първата световна война.

Още през 1882 г., както е известно, германският философ Фридрих Ницше обявява, че „Бог е мъртъв“. Ала тази жалейка се оказва преждевременна. През първата половина на ХХ век християнските църкви несъмнено са изложени на новите заплахи, донесени от модерното общество, главната сред които е „атеистичният болшевизъм“. Действително във време, в което хората започват да търсят отговори за своите проблеми от държавата, политическите движения или други обществени институции, църквите сякаш нямат какво ново да предложат. „Национализмът е новата религия. Хората не посещават църквите. Посещават срещите на националистите“, казва един от героите от мрачния поглед към модерността в романа на Йозеф Рот от 1932 г. Радецки марш. Под термина „разомагьосването на света“ Макс Вебер има предвид, че мистичната вяра в тайнствените ритуали, спасението, изкуплението и вечното щастие в отвъдното започват да губят своята привлекателност. Ала когато войната и геноцидът разрушават Европа, атаките на Ницще срещу вярата в рационалността и истината, както и отричането му на вкоренения в религиозната вяра морал започват да изглеждат по всякакъв друг начин, но не и като лишени от основание. Църквите не биха могли да преживеят тази епоха без драскотина. Ала нито загубата на вярата, нито намаляването на броя на последователите на основните християнски деноминации не трябва да бъде преувеличавано или датирано твърде рано. След двете световни войни влиянието на църквите остава силно. Въпреки всички изпитания християнските църкви излизат от катастрофалната първа половина на ХХ век в забележително добро състояние. Големите им проблеми настъпват по-късно.

Избухването на Първата световна война дава тласък на християнството. В началото всеки претендира, че Бог е на негова страна. Във всяка воюваща държава християнските църкви настояват, че каузата им е подкрепена от Бог. „С нами Бог“ (Gott mit uns), казват германците. „Бог на наша страна” (Dieu est de nostre côté), настояват французите, докато обявяват създаването на „свещен съюз“ (union sacrée) в защита на своята страна. И в други държави патриотизмът и християнството бързо загубват границите помежду си. Духовенството с готовност вижда във войната национален кръстоносен поход, „свещена война“ на цивилизацията срещу варварството, на доброто срещу злото. Сред тях има наистина и пацифисти, но по-голямата част от тях подкрепя водената от страната им война. Те благославят войските, които отиват в битка, и техните оръжия. Молят се за успех на водените офанзиви. Навсякъде национализмът поглъща основните принципи на християнството. За днешните миролюбиви хора войнствеността на духовенството от това време може да изглежда плашеща. В проповед за Адвента през 1915 г. англиканският епископ на Лондон Артър Уинингтън-Инграм призовава британските войници „да убиват добрите и лошите, да убиват млади и стари“ ‒ макар и собственият му министър-председател, Хърбърт Аскуит, да оценява тези приказки като брътвежи на един глупав епископ. Има обаче поне един църковен водач, който постоянно проповядва неутралитет и призовава нациите към сключването на справедлив мир. През 1917 г. папа Бенедикт ХV (избран през септември 1914 г.) оповестява мирен план, в който настоява за международен арбитраж, евакуация от окупираните територии, отказ от военните репарации и ограничаване на въоръженията. Призивите му стават причина да бъде презиран като лицемер, който тайно симпатизира на другата страна. За французите той е „папата германец“, за германците ‒ „френският папа“.

За духовенството войната създава перспектива за християнско възраждане, породено от това, което един наблюдател нарича „връщане към олтарите“. Не е ясно дали в Англия може да се говори за нещо повече от мимолетно нарастване на посещаемостта на църквите, което през 1916 г. е по-ниско, отколкото преди войната (още повече че по това време много мъже са на фронта). С увеличаването на броя на жертвите стремглаво нараства и вярата в действената сила на спиритуализма, който претендира, че може да помогне на живите да общуват с мъртвите. Във времена на голямо изпитание не е изненадващо, че хората започват да се уповават на молитвата. Преди битка войниците се молят, а оцелелите след нея въздават благодарност за своето спасение. Религията започва да се смесва със суеверието. Мнозина на фронта носят религиозни символи. Кръстчета, броеница или джобна библия служат като талисмани. А когато се случи най-лошото, полевите капелани напомнят на бойните другари на загиналите християнския символизъм на смъртта като жертвоприношение, тази мисъл е укрепвана и от временните дървени кръстове, полагани на гробовете на падналите в битка.

Навярно е имало и хора, които са си задавали въпроса как е възможно да вярваш след битки като тези при Вердюн и Сома. Не е възможно да разберем колко войници са изгубили вярата си след тези кланета. Показателен е докладът на един германски пастор, в който той отбелязва, че „видимата липса на резултат от молитвите, продължителността и ужасяващата бруталност на войната накараха много войници да се съмняват в Божията справедливост и всемогъщество, така че сега те въобще нямат интерес към религията“. Но мнозинството от войниците, също както и семействата им у дома, поне номинално съхраняват своята принадлежност към една или друга форма на християнството, когато се завръщат към различния свят след края на войната. Дори и да не посещават богослуженията, те продължават да се обръщат към Църквата за кръщение, брак и погребение. А изразите на войнствена или радикална антирелигиозност са изключение (макар в някои части от Южна Европа антиклерикализмът да е силно изявен). Но където религиозната принадлежност вече е била отслабена, най-вече сред градското население, след войната тя не се засилва. Там се задълбочава тенденцията, видима повече сред мъжете, отколкото сред жените, за отслабване на християнството и принадлежността към църквите.

Протестантството се справя по-зле от католицизма. В Швейцария, балтийските държави, Скандинавия и Холандия е налице тенденцията към спад на религиозността сред протестантите още през първите десетилетия на ХХ век, макар този процес да е съпроводен от вътрешно съживление в самите църкви. Броят на причастниците на Великден в Църквата на Англия бележи постепенен спад от началото на 20-те до началото на 50-те години. В Германия броят на приемащите причастие спада с 11 % между 1920 и 1950 г., през същия период конфирмантите намаляват с цели 45 %.

За разлика от тях Католическата църква успява да съхрани своите общности. Продължава процесът на съживяване на католическата вяра, започнал още в средата на ХІХ век. Църквата утвърждава своята публична привлекателност, а благодарение на доктриналната си непоколебимост и организационна централизация ‒ и двете въплъщавани от папата, успява да се представи за бариера срещу заплахите на модерния свят, особено тези на либерализма и социализма. Съживеният култ към Дева Мария, последвал обявяването от папа Пий ІХ през 1854 г. на нейното Непорочно зачатие, дава тласък на популярната набожност. За това спомагат и свидетелствата за явленията на Дева Мария в Лурд в Пиренеите през 1858 г. (където още в годините преди Първата световна война се стичат над милион поклонници всяка година), Нок в Западна Ирландия през 1879 г. и Фатима в Португалия през 1917 г. Ръст бележи и преклонението пред популярните светци. По-малко от две години след края на Първата световна война, донесла неизмерими страдания на народа на Франция, времето се оказва подходящо за канонизацията на националната героиня Жана д’Арк, въпреки че пет века по-рано Църквата я е отлъчила (въз основа на изфабрикувани обвинения, които по-късно са отречени) и я изгорила като еретичка. Канонизацията дава тласък на вярата в една страна, където държавата поддържа светските ценности, а антиклерикализмът е силен. Следва друга значима канонизация ‒ през 1925 г. на младата френска кармилитска монахиня Тереза от Лизио, сочена за пример за католически духовен живот, и през 1933 г. на Бернадета Субиру, получила виденията в Лурд. Нов тласък на популярната набожност дава учредяването от папа Пий ХІІ през 1925 г. на Празника на Христос Цар, който насърчава католиците да поставят християнския морал в центъра на политическия и социалния живот. (…)