Цял живот се обръщаме.

Вечният живот започва от днес. ^[1]

„Безкомпасен“^[2] – френският език разполага с много изразителна дума за състоянието на съвременния глобализиран и секуларизиран западен свят. Свят, който разклаща устоите и традициите и подлага на изпитание ценностните системи, отваря път за безкрайни възможности, но и за безбройни предизвикателства и идейни противоречия; свят, чиито жители не вървят по предначертани ориентири, а сами избират своята духовна посока на необятния пазар на култури и учения, постоянно търсят, разменят, отричат, оспорват, губят се и се намират отново – с всичките предимства и клопки на тази свобода. „Да бъдеш християнин днес започва оттук“ – отбелязва Оливие Клеман като отправна точка на този свой последен разговор с днешните християни, най-вече с младите, на които е посветил толкова труд, енергия и обич в живота си на богослов и педагог. Компасът, скромен и деликатен завършек на обилното му богословско творчество, излиза година преди смъртта му. Клеман съставя книжката на болничното си легло, когато старостта и немощта са го откъснали физически от света (остават му прозорецът с гледка към Париж и домашните иконки на стената), но будното му съзнание и младежки дух продължават да живеят с проблемите на съвремието и да удивяват онези, които са виждали озареното му лице от последните му записани интервюта. Изданието, съдържащо неговите беседи с християнската общност „Свети Егидий“^[3], допълнени с няколко други разсъждения по съвременни проблеми, е своеобразен завет на автора, колкото и това определение да не съответства на ненатрапчивия, добронамерен и приятелски тон без оттенъци на осъждане или наставничество, с който Клеман предлага „пътните знаци“ за живота на съвременния християнин. Такъв са го запомнили неговите духовни възпитаници, участниците в младежките православни движения, на които често е гостувал, а несъмнено и многобройните му ученици в парижкия лицей, където е преподавал (единствената му дъщеря го е наследила със същата всеотдайност на учителското поприще). С целия си богословски авторитет към края на живота си той предпочита да нарича себе си „аматьор“ – обичащ богословието, а всъщност и приятел на света. Затова в паметта на православните във Франция той си остава много повече от бележит богослов, историк и църковен мислител – с над три десетилетия преподавателска дейност и десетки трудове върху богословието, църковната история и православната духовност. Много повече и от православен писател, вдъхновено и поетично възпяващ божествената красота. Повече и от интелектуалец, самоотвержено ангажиран във въпросите на своето време и междуцърковния диалог. Запомниха го най-вече като „преминаващия към светлината“, „един от онези търсачи на светлина, които, веднъж открили я, не говорят повече за себе си, нито за своето търсене, а само за това как Тя, Светлината, ги е открила“^[4].

„Роден в провинцията, а се преселва в Париж. Университетски преподавател, а остава безразличен към академичните звания. Докторант, а не защитава доктората си. Атеист, а става християнин. Французин, а приема православието. Историк, а ето че става богослов.” Думите в памет на Клеман, изречени от френския философ Жан-Франсоа Колосимо, са красноречиви за духовния път на богослова, чийто живот е изцяло търсене и обръщане – от пълното богоотричане до спонтанното удивление от битието, от безпокойството пред смъртта до пълното отчаяние от живота, от увлечението по духовните течения на Изтока до озарилата го радост от Възкресението – винаги чувствителен към знаците и посоките, които среща. Може би родният му средиземноморски край го е дарил с южняшката топлина и широк кръгозор, а семейството му го възпитава в хуманизъм и социална чувствителност, без никога да го насочи към някакво божествено измерение. „Когато бях дете, никога не ми говореха за Бога” – започва той духовната си автобиография Другото слънце, разказ за обръщането му във вярата. В детските му години нищо не е вещаело съдбата му на един от най-видните православни богослови и свидетели за православието през ХХ в. Родното му място – южнофренската област Севен – е историческа сцена на драматични сблъсъци между католици и протестанти, но самият той израства в атеистично семейство. В обкръжението му Бог е човешка измислица, а Христос е мит. Предците му от поколения са скъсали с християнството, отвърнати от лицемерието, което са срещали в Църквата, и под влияние на социалното измерение на френския социализъм се обричат на безбожната религия най-вече от морални изисквания. Липсата на духовна основа оставя отворена страница в съзнанието му, без да го обвързва с някое от основните християнски вероизповедания. В същото време, преживявайки опита на атеизма, Клеман остава цял живот с разбиране за това състояние, за причините, които го пораждат, за да може по-късно, вече приел кръщение, да твърди, че „всяко търсене на атеиста има своето място в богочовечеството“^[5].

Безсилието пред смъртта е често първият „компас“, насочващ ни към вярата. Какво има след смъртта? Нищо. Обичайният отговор на атеистите твърде рано пробужда мъчителни тревожни състояния у бъдещия богослов. Точно в годините на младостта му, когато смъртта се скрива от погледа на западното общество в стерилните болнични стаи и перфектно чистите гробища, поддържани със „светски рационализъм”, той осъзнава безпомощността на човека пред реалността на смъртта. Тя хвърля мрачна сянка и върху удивлението му от природата и тайнството на космоса, което го владее още от дете – може би единственото му инстинктивно усещане за божественото. Сред южните пейзажи на Средиземноморието като младеж той обича да съзерцава с часове природата, небесния лазур и нощния блясък на звездите със смесица от възхищение и ужас от мисълта за нищото, за пустотата, която трябва да настъпи след угасването на светлината, след последния дъх, след края на всичко. Онова, от което най-спонтанно бликат размислите му за смисъла на битието, е загадката на човешките лица – на живите, малки и големи, но и на покойниците, озарени от някаква неземна светлина, над които живите бдят, преди да ги изпратят. „Лицето… Какво нахлува чрез него в материята? Какво е то, ако не съществува нищо друго освен материя? Как този вибриращ въздух може да докосне сърцето, да придаде блясък на очите, да оживи за миг празнотата? Какво е това скрито пространство, където говорим, където мислим, тази еднаква за всички ни глъбина, тази вътрешност, където се срещаме? Да, защо са лицата, ако всичко идва от нищото, за да се завърне пак в него?… Тогава, струва ми се, ме споходи нещо като първо откровение. Все още не обръщане, а откриване на друга страна, онази невидима страна на видимото, за чието проумяване е необходима цяла вечност.”^[6] По-късно, като православен богослов и писател, Клеман ще утвърждава своя възглед за християнството като религия на лицето, блестящо изложен в един от най-систематизираните му трудове: Вътрешното лице^[7] . (…)

[1] Оливие Клеман: Другото слънце (L'autre soleil, Stock).

[2] Фр. „déboussolé”.

[3] Католическа благотворителна общност, основана в Италия.

[4] Olivier Clement, Théologien de la beauté. „L’Orthodoxie, Ici et Maintenent”, 27.11.2012. 

[5] Интервю на Жак Шансел с Оливие Клеман. Радио „Франс Ентернасионал” от 16 януари 1976 г. – на адрес: http://www.ina.fr/video/PHD99227898.

[6] L’Autre Soleil…

[7] Le Visage intérieur, 1978.