САМОУБИЙСТВОТО. НЕГОВИТЕ ДЪЛБОКИ ИСТИНСКИ ПРИЧИНИ

  1. Реформаторското движение у нас

Под псевдоним „Иустин“ във в. „Съветник“, в броевете му 481, 482, се появи статия под заглавието: „Причините на самоубийствата и отношенията на църквата към самоубийците“.

Авторът е имал за цел и се е постарал да докаже: 1) че причините на самоубийците са мно­го, но не и онази на безбожието, че самоубийците са хора, които са изгубили вяра и надежда в Бога и 2) че практиката на църквата да не извър­шва над самоубийците чинопоследованието на усопшите, основана на 14-то правило на св. Тимотей Александрийски, „е жестока и несъгласна нито със Свещеното писание, нито с човеческия разум“, и вади заключението: „Ето защо то (правилото) трябва да се отмени, както са отменени много други правила”. 

На последно време, забелезва се в периоди­ческия печат, който носи характер на църковност и духовни интереси, едно течение в полза на реформата за очистване на църквата Христова от наслоя на догми, обреди и правила.

Хората, които се подвизават в това попри­ще, не ще да са, както се види, само светски лица; види се, че съучастници в този подвиг има и духовни. Не може да се твърди с положителност, че въпросните реформатори в своите направления се движат от стремление да се напакости, да се нанесе удар на църквата. По-скоро може да се приеме мисълта, че те, в своя си подвиг, се ръководят от искрено желание да бъдат полезни на църквата. Ако от резултатите на тяхната в това направление деятелност се подкопават осно­вите на църквата и се приготовлява неусетно разрушителен удар на религиозното чувство на хри­стияните, тоя грях може да им се прости, защото това вършат „от ревност за Бога, но не по право разбиране“ (Рим. 10:2), тъй като „не знаят писанията, нито силата Божия“ (Мат. 22:29).

Ето защо не требва да се води борба с тях като с еретици, а като с чеда на църквата, с ревнители по Бозе, които се нуждаят от освет­ление, от обяснение на истината, че догми, обреди и правила (канони) в православната църква са Свещеното писание, оформено, приложено в жи­вота на верующите християни, които не са само духове, за да нямат нужда от форми и правила, а като човеци, са телесни и душевни, и че догми, обреди и канони, които нямат своето основание в Свещеното писание, които не са прям резултат от словото Божие, като реализиране и оформяване на неговите истини, православната църква не ги при­ема и не е приела. Ето защо, който отхвърля дог­мите и обредите на православната църква, той косвено отхвърля словото Божие, самото христи­янство.

От друга страна, погледнато на това ново, рефор­маторско течение в средата на самата църква, може да се счете, както и появлението на самите ереси, за полезно в интереса на църквата, допуснато от нейния Спасител, като промислително средство за нейното очистение от петна, за да бъде чиста, света и непорочна (Еф. 5:27).

Ересите, както и реформаторското течение в църквата, са неминуем резултат от болезненото състояние на съвременния църковен организъм. В живота на църквата се отбелязва ярко фактът, че във всички периоди на църковния живот, когато представителите на църквата отпадали от ревностното изпълнение на своите обязаности и се отдавали да бъдат завлечени от водовъртежа на страстите, завистта, злобата, егоизма и ежбите, всякога като естествено следствие са се появявали ересите и гоненията. Ересите са плевелите, които сее между пшеницата врагът, когато църковните стражи не бодърствуват на постовете си, опиянени от виното на страстите. Ересите, сами по себе си, вредителни и пакостни, по Божия промисъл са давали целебни резултати, полезни за църквата, на която по тая причина и злото йѝ принася полза, „и врата адови неодолеют ей” (Мат. 16:18). Както горчиво лекарство е отровата, така и ересите разблъскват наслоените миазми в църковния организъм, дезинфектират заразите, отделят и изхвърлят гнилостите и по тоя начин, от друга страна, дават сила и мощ на здравите и способните елементи да развиват усърдна и плодотворна деятелност. Знаменитите пълководци и храбрите войници се изтъкват и отличават във време на война. „Предстои да се появят и ереси между вас, за да се явят изкусните (способните, опитните)“, казва ап. Павел (1 Кор. 11:19).

Каза се, че ересите – с въвеждане на разделение в мненията по обредите и разцепление във вярата по догмите, със своя метеж, жестокост и гонения, са един гръм, който е в състояние да стресне ония от старейшините църковни, които не са изгубени окончателно, не са закоравели неизцеримо в своята злоба и ненавист, за да се пробудят от летаргията на индиферентността по делото Христово, да изтрезнеят от опиянението на злобата и егоизма и да видят ужасени, че тяхната деятелност, посветена в лукавства на междуособни ежби, гонения и отмъщения, е мерзостна и отвратителна. Под влиянието на уплахата от внесеното в църковния живот сътресение, те дохождат в съзнание, узнават истината, че при­чината на това зло в църквата са собствените ни грехове. Съзнанието на великата отговорност привежда в разкаяние, което развива духа на сми­рението и чувството на нуждата за прощение, за очищение. С дух съкрушен и смирен, очис­тени и осветени, – преродени Духом Святим, се развива в тях, като в органи на Духа Святаго, пламенната ревност да защитават със самоотвержение интересите на църквата, да просвещават милосърдно с кротост и тихост заблудените чеда чрез обяснение и развиване истинския смисъл на догмите и обредите, основани на незиблемите[1] истини на словото Божие. Духът на кротостта и отеческо съболезнование, подсладени от любов и доброжелателство, привлича и уталожва развълнуваните чеда на църквата. (…)

 

[1] Незиблем (остар.) – устойчив, непоколебим.