МЕТАФИЗИКА НА СВОБОДАТА
Размислите, които ще представя по темата за свободата, несъмнено изискват по-нататъшно изяснение. Но това са някои от съществените изводи, до които съм стигнал по тази тема. Тези изводи принадлежат към реда на метафизическата пределност и са буквално „обобщения“, „заключения“, „ороси“ на пълни редове преживян и жив опит. Това съм открил, това съм събрал, в това вярвам, на това ме е научил животът, изпълнен с изучаване, размисъл, интензивен опит и непосредствено съзерцание. В реда на съвършеното взаимно доверие би било достатъчно просто да споделим нашите изводи, а хората, които ни вярват и споделят с нас пълноценно любовно и екзистенциално общение, тутакси биха схванали какво имаме предвид, биха ни се доверили, без да се налага да се занимаваме с дискурсивни построения. По този начин възрението прехожда от един ум в друг. Излагането на декларативни афоризми става правило, след като се установи пълно доверие.
Изтокът проявява мъдрост в това, че се отказва от доказателствени ходове и доверчиво и без обяснения излага изводите си в смислово плътни афоризми или т.нар. пословици и поговорки. А при най-дълбоко прозрение изказванията просто се заменят с пълнотата на битието. Мъдрецът учи не толкова чрез думи, а чрез живота си; всъщност той и не учи изобщо, а просто е, като битието му се умножава и преизобилства. Не преставам да се удивявам на едно чудно обстоятелство – обстоятелство, което е укор и дори присъда за всяка реч, особено за писаната: трите личности, повлияли историята на човечеството повече от всички други, Сократ, Иисус и Мохамед, не са написали и една дума. Християнската вероизповед изразява това развенчаване на словесната аргументация посредством Въплъщението: вечното Слово, в Което Божията Мъдрост живее цялостно и без остатък, тъкмо Словото, Което Само е Божията Мъдрост и чрез Което всички неща са сътворени, в т.ч., разбира се, думите, разсъжденията и доказателствата, прие плът и кръв „и живя между нас, пълно с благодат и истина“.
В реда на съвършеното доверие изводите са напълно достатъчни. Такова доверие се установява между хора, които се познават, вярват един на друг и се обичат; то е установено между родители и деца, както и между учители и ученици – стига родителите и учителите да са отговорни, а децата и учениците да не са бунтари. Такъв ред, макар и невинаги почиващ на взаимно доверие, е установен и в армията. Изтокът се услажда от недоказаните афоризми най-вече поради неутолимия си стремеж към Небето, защото тъкмо и само в Небето ние никога не разсъждаваме и не доказваме; в Небето ние само зрем. И макар пренебрежението към земното, към областта на средствата, да е причинило на Изтока неизброими земни наказания, непресторената любов към Небето понякога му е носила утеха. Небето се е смилявало и е дарявало Изтока с чудни видения, а в случая с Христос му е позволило да види Самото Слово, самата небесна пълнота, Която тъкмо изсред Изтока за пръв път се появи на земята.
Наред с Небето обаче, което е областта на Бога и на първите основания, Западът е втренчен в земното, т.е. в онази област, която Аристотел ще нарече „втори причини“. Всъщност в най-добрите си епохи Западът е бил верен и на двете. Декадансът започва тогава, когато вторите причини засенчат и изместят първите основания. Да изгубиш от поглед вторичното или дотолкова да потънеш в него, че да ослепееш за пределното, или пък по един рационалистически маниер да поставиш двете на една и съща плоскост – всяка от трите алтернативи представлява проклятие, позор и осъждане. Поддържането на правилния ред и субординация между двете сфери е благодатен дар, който, ако отново се позовем на мъдростта на Изтока, само Бог може да предостави.
Ние не сме на Небето, не сме там, където умозрението е достатъчно и където общението е непосредствено – без доказателства и без усложнения. Няма как да предпоставя, че между нас е установено съвършено доверие, което да ви позволи да ми повярвате веднага щом изкажа изводите си по въпроса за свободата. Вие основателно настоявате да се обоснова, да докажа моите позиции. Когато четем на всяка страница от Библията за вярата, вярата и пак вярата, ние се изумяваме до полуда, докато най-накрая не прозрем, че вярата и вярването са най-важните неща в живота.
Човекът е молепсан изначално с невяра и с вяра: той трябва да бъде убеден. И нека никой не си въобразява, че убеждаването е действие механично или автоматично, че до него се стига чрез най-непоклатими разумни доводи. Нищо не убеждава бунтаря, дори не грубата сила, ако той е решил да умре в невяра. И да, има такова нещо като воля за радикален бунт. Има също така една решаваща благодат, която трябва да дойде неподчинена на нищо друго, за да може дори най-разумният от всички доводи да придобие убеждаваща сила. Волята да вярваш, активната готовност да бъдеш убеден, чистото сърце – тези неща трябва да бъдат налице от самото начало, преди всеки довод и всяко разсъждение. Неслучайно някои мъдреци никога не губели времето си да спорят с неубедимите; пак поради това Христос често целенасочено провокира подобни умове към най-високата степен на неверие и бунт, вместо да Си губи времето с тях. (…)