ТАЙНСТВОТО КРЪЩЕНИЕ И КОМУНИСТИЧЕСКИЯТ РИТУАЛ ИМЕНУВАНЕ
И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате
в името на Отца и Сина и Светаго Духа…
Матей 28:19
При Възнесението Си Възкръсналият от мъртвите изпраща своите ученици с две задачи: да кръщават и учат всички народи. Докато втората задача е обект на нестихващи разисквания, спорове, събори и разделения, първата може да се предаде с една дума – βαπτίζοντες (букв. като потапяте). Близо девет века по късно, при превода на Евангелието от светите братя, думата, с която те предават тази заповед, е съвсем различна. Гръцката βαπτίζω означава просто „потапям“, докато „кръщавайки“ не е описание на действието, което представлява ядрото на Тайнството Кръщение, поне не и на пръв поглед. Св. св. Кирил и Методий живеят и творят в период след Седемте вселенски събора, период, в който Църквата вече няма нужда да говори в образи, епохата на тайните Тайнства е отминала и вече е възможно без уточнение свързването на въведителното в Църквата Тайнство с центъра на Евангелието – Кръста. Този превод представлява своеобразно преминаване от първия „пласт“ на Тайнството към втория, който е и действителният. Този лингвистичен феномен не е уникален случай за светите братя. Първата буква от глаголицата (, Азь) е кръст, началото.
Като встъпително Тайнство в Църквата кръщението е предмет на множество дебати, главно концентрирани около начина, по който то да се извършва, и онези, които участват в него – младенци, кръстени еретици, отстъпници. Но неговата същност не се подлага на съмнение – кръщението е тайнствена причастност към кръстната смърт и погребение на Възкръсналия, която е едновременно изоставеност и триумф над силите и властите на този свят, посяването на онова семе, което ще даде много плод (Иоан. 12:24-26).
Но това ни изправя пред друг проблем – защо в популярното разбиране кръщението е свързано най-вече с две неща – покровителство и даване на име? Първото може да се обясни с естествените влечения на човека към религия на „обменни начала“, но второто е не толкова очевидно. Самото даване на име в Тайнството Кръщение заема съвсем малко и второстепенно място. По-долу ще се опитам да докажа, че именно основната причината за наложилото се разбиране е налагането на т.нар. „граждански ритуали“ през втората половина от съществуването на Народната република. За проследяването на този процес и сблъсък обаче е необходимо първо да се проследи, макар и бегло, историята на тези нови ритуали, а след това и да се обърне внимание на тяхното съдържание.
Историческа рамка
Изземането на култа, придобиването и променянето на съдържанието, заместването му с друго, оставяйки само груба черупка, която малко напомня по форма на предшествалото я, е практика на християните още от пасхалната вечеря в горницата, в която истинското значение на старото е разкрито от Вечносъществуващия.
Събитието разкъсва цикъла, като вкарва нещо ново, но за да може то да бъде разбрано, чуто и възприето, е нужен наратив/разказ. Ритуалът е участие в разказа и най-естествено желание за заместване, поне при липсата на разкъсващо събитие, т.е. промяната на култа е единствената оставаща възможност. Именно липсата на такова събитие принуждава управляващите след 9 септември 1944 г. почти веднага да наложат гражданския брак като задължителен[1], но останалите две големи събития в живота на „гражданите“ (кръщението/обрезанието и погребението), както и бракът до голяма степен, остават без адекватни ритуални заместители.[2] В повечето случаи бюрократично подписване на документи и патетично-назидателна реч заменят златните корони, потира и тамяна на Тайнството Брак. На 13 май 1945г. е сключен първият граждански брак в България.[3] През следващите двадесет години няма нови решения или изменения в политиката на държавата към Църквата.
В края на 60-те години това се променя при публикуването на социологическо проучване[4], което показва, че получаваната до този момент информация за „атеизацията на населението“ не е толкова достоверна, след като бъде сравнена с данните за извършени „кръщенки, венчавки и погребения“.
Въведеното по този начин в България превъзпитание обаче не е новост в педагогическите похвати на целящите по-дълбоко проникване на социалистическите практики на родна почва. В СССР, както и в България, първият създаден граждански ритуал е бракът, макар и нецеленасочено. На 20 декември 1917 г. е приет декрет, който прави единствено регистрираните от държавата бракосъчетания законни, а с това се появява и граждански ритуал[5], макар и той да не е специално описан, а по-скоро спонтанно появил се заради радостното, поне в повечето случаи, събитие. Двадесетминутната му продължителност свидетелства за отдаваната му малка важност. Няколко години след това, при относителната стабилизация на новата власт – Всесою́зный ле́нинский коммунисти́ческий сою́з молодёжи, или Комсомолът, създава нов ритуал – т.нар. червена сватба, която има много повече обществен, отколкото личен и интимен характер. Този тип червени ритуали се извършвали в съветски институции или по месторабота на двойката, а името идва от червените знамена, използвани за украсата.[6] По-подробно разглеждане на процеса на въвеждането на ритуалите ще бъде полезно за изясняване на българската ситуация. (…)
[1] М. Методиев, Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава (1944-1989г.), Институт за изследване на близкото минало, Сиела, София, 2010. С. 41-42.
[2] Анастасия Пашова, „Днес остана празно едно работно място“, достъпно на http://librev.com/2013-03-30-08-56-39/prospects/bulgaria/2426-2014-07-05-18-28-51
[3] Пак там.
[4] М. Методиев, Цит. съч. С. 29.
[5] D. Caşu, „Attempts at introducing communist rituals in the family traditions and holydays: Case study on Moldavian SSR“, Codrul Cosminului 20, 1. С. 274.
[6] Пак там. С. 275.