1.

Цялата тази история звучи някак фантастично. Има там в белокаменна Москва един приказен богатир – Церетели, може би грузински княз, може би руски граф. Може би на седемдесет години, може би – на осемдесет, а може вече и да е на деветдесет години. Прави едни от най-големите паметници в света. Изработва ги с удивителна бързина – не с десетки, със стотици. От бронз, от камък, от стъкло, от какви ли не други материи. Прави паметници символични (например гигантска сълза), но и паметници на конкретни хора – от близко и далечно минало, както и на сега живеещи и управляващи люде. Изпраща ги като дар в близки и далечни предели – на правителства, на някакви общности, но и на човечеството като цяло. Изпраща ги в Ню Йорк – за ООН, в Париж, в Буенос Айрес и още къде ли не. На повечето места приемат грандиозните му дарове, другаде – кой знае защо – не ги щат. Той обаче бързо се справя с всяка ситуация: отхвърлените паметници-дарове се преработват леко, дава им се понякога друго име и им се намира ново място някъде по света. Но направените статуи – персонални образи или конкретно изобразяващи групи и абстрактни композиции – са така много, че някои остават в огромните ателиета на майстора, стоят някак наистина нереално един до друг в неговия всепобиращ личен музей, в неимоверни пропорции спрямо намерили се кой знае как в подножието им живи люде.

Но нима не звучат фантастично и ето тези „политологически” пасажи:

„Идеята за национална Империя е единствено възможната алтернатива на самоубийствения за националния суверенитет либерален проект на глобализацията. Алтернативността на тази идея е способна да съхрани нашата религиозно-национална самобитност и едновременно да съдейства за възраждането на великодържавността на нашето Отечество. Великодържавността трябва да се разглежда като един от синонимите на Империята и като неотменима основа за държавната пълноценност, което е резултат от нарастването на националния идеал до идеал всесветовен. Великодържавността е резултат от универсализацията на националния идеал, който не престава да бъде национален, т.е. продукт е на определена нация, но едновременно с това се предлага като един от способите на съществуване на целия свят. По такъв начин Империята дава възможност на нацията да стане творец на световната история, без да губи своето национално лице.”

„Ама чакай, чакай?!” – би казал всеки нормален читател на този одиозен текст. Би запитал: „Говорено ли е с другите нации за тази всемирна роля на Империята? Как така тя би могла да играе без всемирно насилие своята всесветска роля? Какво ще е мястото на всички останали в света?” Но нашият автор продължава със своите фантастични визии:

„Имперската идея е съвременна и своевременна за Русия. Само тя е способна да преведе страната по средищния, царския път между двете налични проектни крайности – „глобализма” и „изолационизма”. Между либералисткия „глобализъм” на „новия световен ред” с неговото всесмесване на националните организми в единна „световна държава” и тесноетническия „изолационизъм” – затварянето на една нация в ограничението на нейните етнически граници и интереси, т.е. с отказ от изпълняването на нейната мирова роля. Само средният път за Империята е способен да ни запази от изтощаване на националните сили. Загубата на национално лице и на влияние върху световния живот еднакво изтощават националните таланти. Отказът от национална самобитност и отказът от експанзия на своя възглед за света води до духовна и физическа деградация на националния организъм. И „глобализмът”, и „изолационализмът” са противопоказни на жизнедеятелната, имперска по същността си нация.”

Нормалният читател на този текст би продължил да задава своите въпроси: „Ама как така, какво наистина ще се случи с тези нации, които не са имперски? И какво означава тук отричаният „отказ от експанзия на своя възглед”; означава ли обратното, че Империята задължително ще налага (и как?) този свой прекрасен възглед?”. Текстът не чува нашите нормални въпроси и продължава в своето имперско упорство, в своята имперска всеправота:

„В Империите (най-внезапно се появява множественото лице, досега Империята бе единствена, ще си остане единствена и малко по-късно – бел. моя, М.Н.) този неразрешим дуализъм на национално и всемирно призвание на великата нация намира благополучно своето разрешение. Нацията не е призована към смърт в мировия „глобалистки” проект и не се стреми да се отклони от своето мирово призвание. Дълбочината на националното начало и широтата на вселенското се уравновесяват в имперската идея, в съчетаването на национални интереси и мирова мисия.

Империята – това е политическа стълба, по която националното начало, вложено в държавността, е способно да дорасне до изразител на духа на цялата цивилизация. Така Светата Русия можа да стане чрез имперската идея образ и лидер на православната цивилизация като цяло, наследила в това дело Византийската империя.”

Дойдохме си на думата. Приема се, че има и други империи, но те са някак империи на пошлото и бездарното, на бездуховното и грубо утилитарното, докато Светата Рус живее в световете на идеалното, връща се днес в тази своя велика мисия. (При превода на въпросния руски текст предпочетохме да проблясват тук-таме русизми, тъй като това е специфичен великодържавен език, който трябва – за най-силно внушение – да бъде възприеман едно към едно.) Казва ни се директно, че сегашната Руска федерация е „потенциално способна да израсне в нова Руска империя”, че трябва да поеме отново великата си всеправославна мисия, че трябва да отърве от маргиналното им „самостоятелно” (т.е. вън от орбитата на Империята) съществуване православните сърби, черногорци, беларуси, българи, румънци, гърци (някои от тях влезли във „враждебния на православния свят” военен блок НАТО). Впрочем за украинците в това повествование е запазено особено място: на много места украинците се определят като упоени от идеологията на „украинския сепаратизъм” южноруси, говори се, че „украинството” трябва да бъде преодоляно чрез едно общоруско единство, казано е, че Украйна – „това е болест”.

Изключителният мислител – автор на този пасаж, се нарича Михаил Смолни, определен е като историк и публицист, книгата му Руският път в бъдещето е издадена в Москва през 2007 г. В анотацията от контратитула е посочено, че „книгата описва имперското възраждане в Русия като единствено възможния руски път в бъдещето”; по някакъв начин изданието е свързано със списанието Имперско възраждане, всред чиито автори е и скандалният академик Игор Шафаревич. (...)