Въведение: Ендо, Грийн и фигурата на „лошия свещеник“

Шюсаку Ендо често е бивал описван – не на последно място, от собствените си издатели – като „японския Греъм Грийн“.[1] В частна кореспонденция с Грийн Ендо веднъж нарича себе си „верен японски ученик“ на британския автор.[2] Грийн от своя страна отвръща сърдечно, че той самият е „верен английски почитател“ на Ендо.[3] През лятото на 1969 г. Ендо изпраща на Грийн копие с посвещение от своя роман Мълчанието в английски превод – до този момент е публикуван единствено в Япония. Посвещението, написано на френски в книгата (която сега се намира в Колекцията на Греъм Грийн в Бостънския колеж), гласи: „A mon maître G. Green [sic] avec mes grands respects, Shusaku Endo”[4]. Тук Ендо открито, макар и в частен план, признава непосредственото влияние на Грийн – неговия „учител“ или „метр“ – върху собствената му работа и предлага Мълчанието като свидетелство за това менторство. Този първи дар на Ендо поставя начало на една много приятелска и доживотна кореспонденция между двамата католически автори, основаваща се преди всичко на изключителното взаимно уважение. След като прочита Мълчанието, Грийн действително заявява, че романът е „далеч по-добър от всички японски романи“, които е чел, и го намира за „много по-добра книга“ от собствения му тематично близък роман Силата и славата, публикуван почти тридесет години по-рано.[5]

И в двата романа – всеки от които се оценява като централен за творчеството на съответния автор – присъстват свещеници извън закона, борещи се с въпросите на вярата сред кърваво политически мотивирано религиозно гонение. И двамата обаче протагонисти – на Мълчанието (Ендо) и на Силата и славата (Грийн) – страдат от печална немарливост към духовните си задължения, дори когато рискуват, избягват или пък посрещат лице в лице страховитата нужда от християнско мъченичество. Както показват тези два романа, Ендо и Грийн споделят забележително близки богословски и литературни възгледи независимо от значителните си различия в културен бекграунд и личен опит.

В основата на взаимните им чувства и уважение един към друг не е само общото изповедание – и двамата са част от католически малцинства, живеещи в страни с история на жестоко преследване на католицизма – а и една споделена сериозност по отношение на целите и залозите на литературата. В работите и на двамата автори например, изглежда, присъства идеята, че литературното слово, когато е наистина добро, би могло да замени и навярно да изпревари църковната доктрина по пътя към сърцата по много фундаментални богословски въпроси, особено що се отнася до територията на греха, на трудността на изкуплението и прощението и непостижимото тайнство на божествената милост. Несъмнено двамата автори редовно изследват твърде тежките въпроси на вярата в противоречивите си писания – в романите и разказите, основаващи се най-често на здрачните реалности на човешкото съществувание в най-низостното му състояние. Независимо от същинското отчаяние и мрак на работите им обаче и Грийн, и Ендо неизменно успяват да изградят мощни духовни разкази за злото и етическия провал, които в крайна сметка довеждат читателя до някаква своеобразна надежда, понякога дълбоко скрита и невероятна, за спасяващата благодат отвъд грозотата и ненадеждността на човешкото положение.

Различните пейзажи от литературата на Грийн отдавна са обобщени от критиците под знамето на онова, което наричат „Грийнленд“ – континента, добре известен на неговите читатели като мъгливата територия на порока и покварата, пронизан от непреодолима вина поради – както смятат – противоречивия католицизъм на автора. В много отношения същото може да се каже и за онова, което бихме нарекли „Ендоленд“ и което на свой ред може най-добре да се характеризира чрез постоянно завръщащата се метафора на автора за „блатото, наречено Япония“[6] – страната, където християнството просто „никога няма да пусне корени“[7].

Както казва диаболичният антихристиянски инквизитор Иноуе в пиесата на Ендо Златната страна (драма, предхождаща Мълчанието, в която фигурират някои от героите на романа), „Понякога започвам да не харесвам тази наша страна. И дори повече от нехаресване – да се страхувам от нея. Тя е тресавище, далеч по-страшно от онова, което християните наричат ад – тази именно Япония. Независимо какви клонки се опитваш да присадиш тук от друга страна, всички те повяхват и умират или пък цъфтят и дават плод, който само напомня истинските“[8]. Също както Грийнленд е винаги пред погледа на читателите – независимо дали действието се развива в Мексико, Западна Африка, Индокитай или Брайтън, по същия начин „тресавището Япония“ на Ендо трябва да се разбира като метафора за психе-то, особено за онази част от душата, която във всеки човек се съпротивлява на парадоксите на християнството като непостижимо или, ако е постижимо – като нещо изплъзващо се, проблематично или подозрително.

Разбира се, изключителен редукционизъм би било да се говори за Грийнленд и Ендоленд така, сякаш те реално съществуват, а не са просто критически абстракции на иначе разнородни герои, сюжети и места. И все пак за целите на критическото сравнение употребата на двете абстракции за характеризиране на фикционалната вселена на всеки един от авторите се оказва полезна. Както показва заглавието на тази статия, бих искал да изследвам значителната, вечно завръщаща се фигура на „лошия свещеник“, редовно появяващ се в различни трансформации из основните произведения на двамата автори.

Героите, подобни на безименния „уиски свещеник“ от Силата и славата на Грийн и отец Родригеш от Мълчанието на Ендо (апостата, който стъпква образа на Христос в заключението на романа), могат да бъдат разглеждани като лоши свещеници и по същество, като добри люде, които просто се оказват в отчайващи, изпитващи ситуации – на живот и смърт. Това е особено важи за Родригеш на Ендо, който отстъпва и тъпче фумие преди всичко, за да спаси другите – да спаси японските християнски селяни, а не събратята си от духовенството или себе си – от страданията на ужасяващите мъчения. Казано му е: „Ако се отречете, ония там веднага ще бъдат извадени от ямата, развързани и лекувани... Но ще продължат да страдат, докато вие не направите същото“.[9] Трябва да се отбележи, че тези думи са казани на Родригеш от бивш свещеник, Ферейра – сам паднал чрез подобен акт на отстъпление – който в романа служи (също както истинският исторически Ферейра от 1633 до смъртта си в 1650) като напълно отдаден съюзник на антихристиянските инквизитори.[10] Ферейра на Ендо обаче е някак по-достоен за съчувствие и двусмислен от историческия си предшественик, който остава „единственият известен случай [от този период] на свещеник, освободен от преследвачите си след отстъплението, а сетне работил отдадено за тяхната кауза“[11] – но дори при това положение си остава твърде лош свещеник дори във фикционалния си образ, играейки със състраданието на Родригеш и изкушавайки го за отстъпление, което смесва несъчетаемите придобивки на физическото спасение от мъчение, болка и смърт с по-традиционното духовно спасение на блажената смърт на мъченичеството. Ако Грийн смята Мълчанието за „много по-добър“ от неговия собствен роман Силата и славата, вероятно това е така, защото етическата и богословска сложност на Ендовия финал прави заключителното мъченичество на собствения му провалил се уиски свещеник да изглежда в сравнение с първия, общо взето, конвенционално и неволно опростителско. (…)

[1] Ендо, Шюсаку. Мълчание. Translated by Маргарита Укегава, Colibri, 2017. www.colibri.bg, http://www.colibri.bg/knigi/1396/shyusaku-endo-mylchanie.

[2] Shusaku Endo to Graham Greene, March 27, 1972, MS, Graham Greene Collection,

Burns Library, Boston College.

[3] Greene to Endo, April 17, 1972, MS, Greene Collection.

[4] Inscription in presentation copy, Greene Collection.

[5] Greene to Max Reinhardt, October 13, 1969, MS, Greene Collection.

[6] Shusaku Endo, The Golden Country: A Play about Christian Martyrs in Japan, trans. Francis

Mathy (1970; Boston: Tuttle Publishing, 2003), 127.

[7] Ендо, Шюсаку. Мълчание, с. 291.

[8] Endo, Golden Country, 64.

[9] Ендо, Шюсаку. Мълчание, с. 260.

[10] Endo, Golden Country, 8.

[11] Ibid., 11.