Символно-номерологичното значение на числото осем, както и мистичните виждания на св. отци по отношение на Осмия ден са интересни теми, които са често предмет на философски разисквания и богословски обсъждания. Тези въпроси намират място и се разискват в доволно количество литература – богословска и философска. Тук, с оглед онасловението и характера на настоящата тема, ще бъде направен опит за отговор на въпроса: всичко това какво би могло да означава в църковномузикален аспект, и по-точно – до каква степен изреченото по тази тема има тайнствена връзка с църковното пение и оттук с осмогласието и още по-конкретно, с неговата осмочисленост.

Източната църковна музика, наричана още псалтикийно изкуство, византийска музика, монодийна църковна музика и позната сред пасомите на родната ни Православна църква най-вече като източноцърковно пение, е изкуство, което буди интерес и завладява не само със своята мистична и пленяваща с красотата си мелодика, но и със своята история, традиция, мисия и теория. Тук понятието „изкуство” е употребено с известна условност и е в съгласие с множеството църковни песнопевци, определящи църковното ни пение не като един от многото изкусни продукти на човешката естетическа дейност, а като ненадминато с мощта си средство за духовно облагородяване и извисяване. И наистина, споменатите по-горе характерни компоненти: неземна мелодика, история, традиция, мисия и теория, са в такова единение и хармония в църковното пение, каквито не са присъщи на никое от познатите ни изкуства. От всяка една от посочените дадености на псалтикийното изкуство лъха тайнственост и прозира истинско богословие. В това се уверяваме най-вече когато прелистваме древните музикални трактати, излагащи теорията и практиката на църковното пение точно в духа и езика на православното богословие. Към богословие ни навеждат дори похватите на музициране в псалтикийната традиция, както и самите определения в източната църковономузикална лексика[1].

От църковномузикалната история ни е известно, че до времето на св. Иоан Дамаскин св. отци говорят за църковното пение най-вече от гледна точка на неговата същност и богоустановена мисия, но и за това – какво то трябва да бъде, за да осъществява в пълнота тази си богоустановена мисия. Иначе казано, времето до Дамаскин се характеризира като същински градивен период на църковната музика, в който период се полагат нейните основи и се прави начертанието, което великият св. Иоан Дамаскин стриктно съблюдава при осъществената от него църковномузикална ревизия. Този период е особено важен, тъй като в рамките му се определят музикално-естетическите и духовни граници и норми на църковната музика, за което решаваща роля имат именно светоотеческите виждания по темата на отците до VІІ–VІІІ век, а тези виждания, изследвайки писанията им, ще открием в преголямо изобилие. Особено интригуващи разсъждения в тази насока, както ще установим, се съдържат в писанията на св. Атанасий Александрийски, св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, блаж. Августин, както и в писанията на др. църковни писатели от патристичната епоха. след Дамаскин църковната музика се гради на базата на вече положеното и се говори и пише предимно за практически и музикалнотеоретически въпроси от вторично естество. Именно в този период – до Дамаскин, се формира и църковната мелодика, като бива фиксиран и броят на църковните гласове, т.е. установено е църковното осмогласие.

Акцентът, който е поставен в следващите редове и цели да раздвижи и разпали интереса на читателите, е, че всъщност при едно по-прецизно теоритизиране на т.нар. осмогласна църковномузикална система би следвало да се приеме означение, твърде различно от числото осем. Последното на практика би се оказало доста скромно по броя на единиците си, за да бъде представено истинското число модални разновидности, каквито всъщност се използват от векове до днес в източната църковнопевческа традиция. С други думи казано: в източноцърковните мелодии отличаваме много повече от осем гласа. Въпреки тази констатация обаче от столетия теоретици и практици зорко съблюдават гласовата поредица да е точно осмочислена, не приемайки църковните гласове да бъдат обединени в рамката на някое друго число, като напр. числата: три, седем, дванадесет или четиридесет, считани за свещени числа. (...)

[1] Иде реч за традиционното в източноцърковната певческа традиция едногласно пение, олицетворяващо вярата ни в Единия Бог, трите основни вида църковно пение (ирмологическо, стихирарическо и пападическо (тропарическото пение съществува като вид само в новата българска църковномузикална теория), както и трите рода музика, употребявани в псалтикийното изкуство, които пък изобразяват триипостасната същност на нашия Създател, и др. такива. Освен това според някои средновековни и по-късни теоретикони жестикулационните еквиваленти (хирономията – от гр. χείρος – ръка, νόμος – правило, закон, т.е. правило за ръководене или дирижиране) на основни невми (знаци) в псалтикийното изкуство са вдъхновени и напомнят за събития от свещената история (виж: Χρυσάνθου, Αρχιεπισκόπου δηρράχιου τού ε̉κ Μαδήτων. “ΘΕΩΡΗΤΙΚΟΝ ΜΕΓΑ τής ΜΟΥΣΙΚΗΣ”. ̉Εν Τεργέστη, 1832, σ. 64 – §211; §212).