Защо евреите извършват изхода през Червено море, с каква цел потеглят към Витлеем влъхвите, защо хората изпращат кораби в орбита? Заради щастието. Щастието да бъдат свободни в обетования си стъклен дом. Щастието да бъдат свободни под покровителството на великия и могъщ цар. Щастието да бъдат свободни в безграничното море на прогреса, правата на човека, научното и художественото творчество. Без това щастие идва унинието. А с него – тъгата.

През 2018 г. едно списание отличи като най-добро литературоведско произведение есе, сравняващо Чехов с Базаров. И двамата лекари, и двамата материалисти и циници, и двамата в нищо не вярват. Очевидна е обаче и разликата. Базаров е унинието, а Чехов – тъгата. Разликата между унинието и тъгата е описана забележително от един гръцки монах преди хиляда и петстотин години като разлика между 11-ия час през деня и 11-ия час през нощта. Бесът на пладнето и полунощният бяс. Преди обед човек се втурва нанякъде, надява се, пламти, а после унива, защото нищо не се получава. Преди полунощ той тъгува, макар че тъкмо тогава сякаш нещо е постигнал, защото – по сполучливия израз на Илф и Петров – радио има, а щастие няма.

На практика в този свят унинието и тъгата вървят заедно – както в планетарен обхват, тъй и в душата на всеки човек. В планетарен обхват, защото четири пети от човечеството живеят все още в епохата на Базаров, епоха на дефицит, онеправданост, бедност и безпросветност, която е още по-отблъскваща, понеже не е всеобща – има един елит, който си живее съвсем прекрасно. В личен план – защото вододелът е не просто между златния милиард и помийните милиарди, но във всяка душа. Няма човек, който да е успял във всичко, дори само задето не си е купил играчката, за която е мечтал в детството. Но ето сега играчка има, а пък тъгата… Това може да е богатство или семейство, или деца, признание, Нобелова премия, но резултатът е все същият – тъга на тъгите, всичко е тъга.

Ако фараонът е тормозил евреите, опитвайки се да ги изкара от унинието – без тях нямаше как да издигне пирамидата, то Ирод ги е тормозил, за да ги извади от тъгата. Той вече е имал всичко освен покой, душевен мир и благоговение с благоволение. Защо някакъв Младенец и неговата Майка ще имат това, което аз нямам? Нека то не е достъпно никому и колкото повече еврейски майки ридаят, толкова по-глухи ще бъдат вътрешните ми ридания.

Ето защо от четиримата евангелисти на руската класика – Тургенев, Достоевски, Толстой и Чехов – Чехов е последен по година на раждане и пръв по близостта си до Витлеем. Иван Тургенев е като евангелист Матей, отрупан с цитати и обърнат непрестанно към евреите; Фьодор Достоевски е поривистият и загадъчен евангелист Марк, разговарящ страстно със себе си; Лев Толстой – величественият и бавно разгръщащ се евангелист Лука, успял да създаде епопея от пясъка, а Антон Чехов – тънкото пламъче на евангелист Йоан, което съвсем не разсейва мрака, а го прави дори още по-видим.

Тургенев, Достоевски и Толстой са като тримата влъхви, пътуващи към Христос, Толстой дори до физическия си буквален изход и шествие към Дъното. Чехов пък никъде не отива: той вече е дошъл, всичко е видял и е разбрал, че и във Витлеем няма щастие. Във Витлеем има нещо Друго. По-голямо. Не „мое“ или „твое“, дори не „наше“, а абсолютно „Свое“ и в същото време на всички. Ето защо тъгата на Чехов не е унинието на Базаров. Цинизмът, отчаянието и безсмислието на живота у Чехов са раждането на Христос в съвременния свят. Първите трима са велики, те обитават света на колективизма, на големите проекти, на идеите и стремежите. Чехов пък е отсам. Той всичко е обхванал, всичко е видял изпълнено, доял е сладоледа и е разбрал, че на дъното нищо не е нарисувано, че след всички победи, постижения и надмогвания животът пак няма смисъл. И това е прекрасно! Светът не е бял, нито черен, светът е сив, но колко красива и как сребристо-перлена е тази сивота! (…)