Отново се намираме пред прага на Великия пост и отново, за поредна година, подготвяйки се за него, слушаме в храмовете си притчата за Блудния син. Да, ние я познаваме твърде добре, за да има смисъл да се впускаме днес в нейното преразказване или школско тълкуване. Много е важно обаче да си дадем сметка защо тъкмо ние – християните от нашите генерации – така или иначе преминали част от жизнения си път „през долината на смъртната сянка“ (Пс. 22:4), би трябвало да я имаме като особено близка до сърцата си, като особено „наша“. А също и какво тя продължава да ни учи и да ни напомня, когато за пореден път я чуваме от олтарния праг.

Защото повечето от нас, които сме събрани в храма днес – трябва да признаем – не сме започнали своя живот в Църквата. Повечето от нас в едно или друго време сме дошли в нея от притчовата „далечна страна“, след като в някакъв момент – там, в нея, сме почувствали: „толкова наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам“ (Лук. 15:17), станали сме и сме се запътили към Неговия дом. Запътили сме се – и това също трябва да признаем – със смутена душа, с решителност може би, но и със страх, с горчива усъмненост, че не сме достойни да се наречем Негови синове (срв. Лук. 15:19).

И какво, какво най-вече сме научили в края на своето завръщане ние, които, слава Богу, сме събрани днес тук?

Научили сме и опитно сме познали тъкмо онова, което ни открива Христос с тази притча. Познали сме, че Бог – за Когото в началото не сме знаели почти нищо, от Когото сме се срамували, страхували, смущавали в непросветлените си мисли, е – в най-дълбоката Си дълбочина – изначалният и вечно оставащият си Отец, баща на всички. Че Той е именно това: нашият, да – създал ни, надарил ни с живот и благо, но и… почти по правило изгубилият ни наш Отец. Изгубилият ни без съмнение по наша вина; често защото от самото начало сме се запилели някъде по пътищата, развързали се пред нас, забравили сме „да се приберем у дома“ и скоро, уви, много скоро съвсем сме загубили свяст, че имаме на земята общ дом. Ние, казвам, в определен момент събудилите се, завърналите се, сме научили в Църквата първо и като най-важно именно това: че Бог е Отецът, бащата, Който ни е изгубил, но Който – както чак след идването си тук сме разбрали – никога не е престанал да ни помни, да ни има като Свои синове, Който неизменно Си е останал нашият очакващ ни Отец. Отец на всички, на всички нас – и на добрите, и на лошите…

А какво значи „отец“, „баща“? Това вече знаем дори ние, сами станали бащи или майки, родители. Родител, знаем ние, означава онзи, който не може, просто не може да престане да има в сърцето си – като рана в сърцето си, дори най-забравилия го, най-провалилия се, най-озверелия свой син. Защото който и да е той, какъвто и да е станал, той е останал в сърцето на родилия го… неговият син, онзи, който той из-начало и за-винаги е възлюбил и обича – дори в най-голямото страдание, което той му причинява.

И ето: че е такъв – такъв отец, сме разбрали ние, които в един ден сме събрали кураж да се обърнем и да застанем пред Лицето Му. Защото това сме научили тогава, вглеждайки се в очите Му на олтарната икона: че каквито и да сме дошли пред Него, с какъвто и ужасен грях, позор, вина да сме дошли пред Него – щом сме застанали, щом вече дори сме застанали и сме се осмелили да погледнем в очите Му, ние сме познали едно неподозирано облекчение – облекчение от целия свой товар, въпреки своя товар. Защо ли? Ами защото сме съзрели в очите Му как Той всъщност ни вижда, как винаги, винаги – от първия ден, в който сме се запилели и през цялото време, докато ни е нямало, ни е виждал; съзрели сме кого изобщо Той вижда в нас, одрипавелите, изранените, погрознелите далеч от дома Му. Вижда Своя никога незабравен син, вижда теб, теб – отвъд одипавялостта ти, отвъд погрознялостта ти, Мой сине. (…)