Монашеските институции, особено в православния свят, привличат вниманието с историческата си приемственост от Средновековието към Новото време. Някои от манастирите в Атон например съществуват вече повече от хилядолетие. Как можем да обясним тази устойчивост? Дали причината за приемствеността през вековете се крие единствено в благочестието на монаси и на вярващи? Споделям мнението[1], че тази приемственост може да бъде обяснена също и с трайните – макар и различни по своя характер през различните исторически епохи – отношения, съществуващи между монашеските институции, от една страна, и икономиката и политическата протекция, от друга. В настоящата статия ще се спра на: а) монашеското земевладение през вековете като основа на икономическата стабилност на манастирите през Средновековието, Модерната епоха, а и днес; б) политическата протекция над манастирите, осигурявана от различни държави и общества, включително ислямски, под което по-конкретно имам предвид православните манастири под османско владичество; и в) последно, но не и по важност, ще се опитам да анализирам значението на монашеските мрежи, които са едновременно религиозни, икономически и политически. Методологически, след като – следвайки съвременните историци – разделя и разгледам отделно културните, икономическите и политическите аспекти в моделите на монашеската активност, ще твърдя, че от гледна точка на средновековните и съвременните монаси всички тези активности са свързани и съвместно упражнявани. Това единство в поведението вероятно е допринесло и продължава да допринася и до днес, в постиндустриалната епоха, за оцеляването, стабилността и дори успехът на монашеските институции. А в епоха на икономически кризи светът акцентира и цени тъкмо стабилните институции.

***

Общежитийните манастири като тези на Пахомий в Горен Египет, съществуват и функционират и като икономически субекти още в пъстрия пейзаж на късноантичното аскетично монашество. В Мала Азия Василий Кесарийски създава първия градски манастир, след като се завръща от обучението си в Атина през 351 г. Малко по-късно, на границата между ІV и V век, в своите произведения Нил Синайски препоръчва стабилната икономическа основа на градския манастир да стъпва или върху богатството на своя основател, или върху покровителството на множество благодетели. Покровителството над манастирите от страна на богати велможи или цели семейства, в някои случаи дори на императорите, се утвърждава като модел в имперската столица Константинопол, център на църковната и политическа власт във византийския свят. Според кеймбриджската История на християнството „през VІ век подкрепата за манастирите (като „Св. Екатерина” и „Св. Сава Освещени от Юстиниан” и сирийските манастири от Теодора) допринася за … тяхното благосъстояние…”[2]. Оксфордският Увод във византологията на свой ред посочва, че „множеството монашески текстове (които са преобладаващата литература във византийския свят) постоянно подчертават необходимостта манастирите да бъдат извън света и акцентират върху отшелничеството и оттеглянето от обществените дела. Но това не трябва да заслепява читателя за фундаменталните политически и социални функции, изпълнявани от монашеството във византийския опит – не на последно място след Х век, когато много от манастирите се превръщат в значими земевладелци”. Що се отнася до византийската икономика, Ангелики Лаиу и Сесил Морисън защитават мнението, че „като цяло тъкмо манастирите се превръщат в най-големият земевладелец … [през последните векове на Византия]. Добър пример за това е манастирът на Великата лавра, най-богатият манастир на Атон. През 1321 г. той притежава 185 000 моди (18 500 хектара) земя в „темите Солун и Стримон и на остров Лимнос“. Годишните му приходи, формирани от плащанията на париците (зависимите селяни) и различни данъчни облекчения (които не са реални приходи, но са спестени разходи), възлизат на 4000 златни монети. Икономическите му приходи са в размер между 4300–4900 златни монети” (750 000 долара в днешни цени).

Според същите експерти по византийска икономика „големите земевладелци показват ясната тенденция не само към разширяване, но и към рационализиране на своите стопанства. Това се отнася по-конкретно за големите църковни земевладелци, които имат възможност лесно да увеличават имотите си посредством дарения, получавани от държавата или от големи и малки дарители, чрез купуване или чрез приемането на имотите на хора, постъпващи в манастира. Те се стремят да купуват или да придобиват чрез дарения земя, съседна на техните съществуващи имоти. Икономическите ползи от това са очевидни, тъй като така се намаляват транспортните разходи между различните части на владението, както и разходите за управление. Най-видимият пример за такова рационализиране на земевладението е манастирът на Великата лавра, чийто обработваеми площи и лозя се увеличават значително между 1300 и 1321 г. и който се стреми да придобива имоти близки до вече притежаваните“.[3] (…)

[1] Elias Kolovos, “Introduction” (in Greek), Monasteries, Economy and Politics from Medieval to Modern Times, Herakleio, Crete University Press, 2011, p. ix,-xviii.

[2] Cambridge History of Christianity, Vol. 2, ch. 27: “Asceticism and monasticism, I: Eastern” (Samuel Rubenson).

[3] Angeliki E. Laiou and Cecile Morrisson, The Byzantine Economy, Cambridge University Press 2007, p. 173-175.