На Дитрих Бошунг

Не е безпроблемно темата „портрет“, централна за Дитрих Бошунг, да бъде пряко свързана с изследователската област „византийска философия“[1]. Наистина, в произведенията на византийските философи могат да бъдат установени различни портретиращи скици. Не са съвсем малко и самоописанията[2], налични в съчинения на философи. В този контекст следва да бъдат споменати имената на мнозина автори от времето между Фотий Константинополски и Георги Схолар, сред които на почти всички философи, съставили историографски произведения. Никой от тези текстове не е автобиография в собствения смисъл на думата; само ограничено число от тях се приближава до това модерно понятие, и то съвсем приблизително. Хеберт Хунгер споменава, успоредно с автобиографичното представяне на езичника Ливаний и автобиографичните стихове на Григорий Назиански, четири други съчинения, всичките идващи от късното византийско време. Става дума за произведения на Никифор Влемид, император Михаил VIII, Георги от Кипър и Димитър Кидон, към които се добавя и едно самопредставяне на Теодор Метохит.[3] Нашият герой ще бъде Георги от Кипър.

1. Кой е Георги от Кипър/Григорий II?

Той е роден през 1241 г. в град Лапитос в Кипър, който между 1197 и 1267 г. се владее от семейство Лусинян. След сложен образователен път завършва обучението си при Георги Акрополит в Константинопол. По-късно работи като учител по класически гръцки и риторика. Сред неговите ученици са Никифор Хумн, Максим Плануд, Теодор Музалон. Навярно след началото на 70-те години, успоредно с това, е протоапостолар в служба на Михаил VIII. Първоначално е умерен привърженик на Лионската уния, но при управлението на Андроник II се противопоставя остро срещу нея. През 1283 г. преминава скоростно през няколко йерархични степени, за да бъде интронизиран за патриарх под името Григорий II на 11 април същата година. С активното му участие и особено чрез неговия томос от 1285 г. се развива учението за изхождението на Светия Дух и отношението между Сина и Светия Дух, което повлиява богословските концепти във Византия през XIV в. и намира място сред ученията на Православната църква. Григорий многократно е възхваляван от изтъкнати представители на следващите поколения заради неговото литературно и риторично (Никифор Григора) и философско и богословско дело (Йосиф Калотет, Филотей Кокин, Георги Схолар).[4] От съвременниците му обаче неговото учение е възприето далеч не непротиворечиво. Тежки възражения се издигат както от благосклонния към filioque бивш патриарх Йоан Век, така и от радикално консервативни православни кръгове. Църковнополитическата ситуация се изостря дотам, че Григорий се решава да отстъпи от патриаршеската длъжност в името на църковния мир. Това той прави през юни 1289 г. Свещеническото му достойнство, учението и богословският му авторитет продължават да се зачитат. Малко по-късно Григорий умира след тежко боледуване в манастира „Св. Андрей Критски“ в Константинопол.[5] Успоредно с богословските си съчинения, той е автор на множество агиографски, панегирични, литературни, риторически и педагогически текстове, проповеди, писма и едно автобиографично описание.[6]

2. Автобиографичното описание на Георги/Григорий II

Това съчинение (Διηγήσεως μερικῆς λόγος καθ᾽ ἑαυτὸν περιέχων, респ. Περὶ τοῦ καθ᾽ ἑαυτὸν βίου ὡς ἀπ᾽ ἄλλου προσώπου[7]) е отпечатано най-напред през 1753 г.[8] Публикацията в Patrologia Graeca възпроизвежда тази публикация.[9] През 1817 г. текстът има ново издание, основано на друг ръкопис, което е съпроводено с немски превод.[10] През 1937 г. се появява критичното издание с френски превод.[11] По повод 700-годишнината от неговата смърт е публикуван том с английски превод, който възпроизвежда гръцкия текст от критичното издание.[12] Има и достатъчно ранен руски превод.[13] Произведението е анализирано в рамките на по-общи монографии[14], както и вече няколкократно като самостоятелен предмет на изследователски статии[15], сред които според мен ударение следва да се сложи върху работата на Георг Миш.

Жизнеописанието е замислено като въведение към сбирка от съчиненията на Григорий II, изготвена от самия него. Като terminus post quem се определя 1282 г., а като terminus ante quem 1289 г., при което времето на написването се отпраща към времето след 1285 г.[16] Автобиографичният текст е следователно предназначен за съвременниците на патриарха. С него той цели оправдание на жизнения си път, което важи и за другите византийски автори на литературни самоизобразявания (самопредставяне заради самото себе си е било укоримо)[17]. Особеното в неговия случай е, че се концентрира изцяло върху образователното си развитие и писмовното си творчество, чрез което дава „забележително свидетелство за борбата на един образован човек от ранното Палеологово време за едно валидно саморазбиране и определеността на интелектуалната му позиция“[18]. Неговата μερικὴ διήγησις може да се тълкува като „частична история“[19] само в смисъл, че иска да представи една лично уникална жизнена история, а не че се стреми да зачертае механично политическите и социалните обстоятелства. Понятието следва да визира по-скоро детайлен разказ за комплексно протичане на действия[20], чрез който Григорий се опитва да изрази и обоснове екзистенциалните си приоритети. Той в последна сметка произвежда един лично модулиран типаж. И при него припомненият живот е положен върху образец, от който се конструира една кохерентна история.[21] Георги/Григорий се стреми да опише релевантен за епохата му образ на достойния мислещ човек с неговата ценностна система. (…)

[1] Немскоезична версия на този текст е публикувана в сборника Фигурации на портрета, съст. Т. Гройб / М. Русел (Падерборн 2018), посветен на Дитрих Бошунг по повод неговата 65-годишнина.

[2] Cf. M. Hinterberger, Autobiographische Traditionen in Byzanz, Wien 1999.

[3] H. Hunger, Die hochsprachliche profane Literatur der Byzantiner, Erster Band, München 1978, 165-170.

[4] Cf. A. Sopko, Gregory of Cyprus. A Study of Church and Culture in Late Thirteenth Century Byzantium, Diss. Kings’ College, London 1979, 176-178; A. Pelendrides, Introduction, in: А. Pelendrides (ed.), The Autobiography of George of Cyprus (Ecumenical Patriarch Gregory II), Nicosie 1993, 16.

[5] За живота и делото на Григорий II вж. A. Sopko, цит. съч. (бел. 4); А. Papadakis, Crisis in Byzantium: The Filioque Controversy in the Patriarchate of Gregory II of Cyprus (1283-1289), New York 1983; I. P. Martín, El patriarca Gregorio de Chipre (ca. 1240-1290) y la transmisión de los textos clásicos en Byzancio, Madrid 1996; S. Kotzabassi, Die handschriftliche Überlieferung der rhetorischen und hagiographischen Werke des Gregor von Zypern, Wiesbaden 1998, 1-28; G. Kapriev, Die “errores graecorum" und die ekphansis aidios. Das Zweite Konzil von Lyon – Anstoß zu einer neuen theologischen und philosophischen Entwicklung in Byzanz?, in: A. Aertsen / A. Speer (Hrsg.): Geistesleben im 13. Jahrhundert, Berlin – New York 2000; A. Riebe, Rom in Gemeinschaft mit Konstantinopel. Patriarch Johannes XI. Bekkos als Verteidiger der Kirchenunion in Lyon (1274), Wiesbaden 2005, 248-269.

[6] Съчиненията на Григорий II, заедно с интерпретаторска литература, вж. в: Sopko, цит. съч. (бел. 4), 236-246 и 249-270; Kotzabassi, цит. съч. (бел. 5), 29-331; C. G. Conticello, Georges-Grégoire de Chypre. Répertoire des oevres et bibliographie, in: http://lem.vjf.cnrs.fr/IMG/pdf/Georges-Gregoire_de_chypre.pdf, 2012 (видяно на 24.02.2019).

[7] За заглавието вж. Σ. Κοτζάμπαση, Περὶ τοῦ καθ᾽ ἑαυτὸν βίου ὡς ἀπ᾽ ἄλλου προσώπου. Παρατηρήσεις στην αυτοβιογραφία του πατριάρχη Γρηγόριου Β΄ Κύπριου, in: Ελληνικά 58/2 (2008), 281-285.

[8] B. M. De Rubeis, Georgii seu Gregorii Cypri patriarchae constantinopolitani vita, quae ex codice Lugduno-Batavensi nunc primum graece in lucem prodit, cum latina interpretatione, et notis, Venise 1753.

[9] Georgius Cyprius, Vita, ab ipso scripta., in: Migne Patrologia Graeca, t. 142, Paris 1863, 20A-29D.

[10] F. C. Matthiae, Des Patriarchen Gregorius aus Cypern Selbstbiographie, ein Beitrag zur Literatur- und Schulgeschichte des dreizehnten Jahrhunderts; nebst einem der ungedruckten Briefe Gregors aus einer Handschrift, Frankfurt am Mayn 1817, 5–14. Вж. и превода в H.-G. Beck, Byzantinisches Lesebuch, München 1982, 147-152.

[11] W. Lameere, La tradition manuscrite de la correspondance de Grégoire de Chypre, patriarche de Constantinople (1283-1289), Bruxelles 1937, 177-191.

[12] A. Pelendrides (ed.), The Autobiography of George of Cyprus (Ecumenical Patriarch Gregory II), Nicosie 1993.

[13] И. Е. Троицкий, Автобиография Григория Кипрского патриарха Константинопольского, в: Христианское чтение, 7 (1870), 164-177.

[14] Kotzabassi, цит. съч. (бел. 2); Hunger, цит. съч. (бел. 3), 168-169; Hinterberger, цит. съч. (бел. 2), 354-358 и др.

[15] G. Misch, Die Schriftsteller-Autobiographie und Bildungsgeschichte eines Patriarchen von Konstantinopel aus dem XIII. Jahrhundert. Eine Studie zum byzantinischen Humanismus, in: Zeitschrift für Geschichte der Erziehung und der Unterrichts 21 (1931), 1-16 [= Id., Geschichte der Autobiographie, III/2, Frankfurt/M. 1962, 890–903]; A. Garzya, Observations sur l’Autobiographie de Grégoire de Chypre, in: Id., Storia e interpretazioni di testi bizantini. Saggi e ricerche, Variorum reprints, London 1974, XIII: 33-36; Κοτζάμπαση, цит. съч. (бел. 7), 279-291.

[16] За датирането и предполагаемото съдържание на сбирката вж. Κοτζάμπαση, цит. съч. (бел. 7), 285-290.

[17] Cf. Hunger, цит. съч. (бел. 3), 166 и 168; Hinterberger, цит. съч. (бел. 2), 383.

[18] Hunger, цит. съч. (бел. 3), 169.

[19] Misch, цит. съч. (бел. 15), 2.

[20] Hinterberger, цит. съч. (бел. 2), 110-116.

[21] Ibid., 58 и 83.