Въведение

Благодарение на външното разделение и вътрешния разпад на предишния състав на Всерусийската църква, на сцената отчетливо излезе традиционната на Изтока първенствуваща роля на Вселенския патриарх. Междунационалните антагонизми на православните страни и народи усложниха въпроса за авторитета на Константинополската катедра с привкус на национални пристрастия и създадоха сред славянските църкви известна тенденция към свеждане на църковното първенство на Константинопол до възможния минимум. Същевременно в наши дни изниква неотложният въпрос за изграждането на някаква форма на организирана, координирана дейност на цялото православие – както на външното междуцърковно поприще, така и за разрешаване на назрелите вътре в него конфликти. С оглед на това става съвършено невъзможно да се избегне използването на наследената от нашата източна история практика на известно първенство на Константинополския център. Тя трябва да бъде изучена, отчетена и да се изгради един нов modus vivendi на нашите църкви под формата на съборен контакт, взаимодействие и взаимопомощ. Нужна е нова междуправославна конституция, при която автокефалната самобитност на нашите църкви да не изключва – както е сега – тяхното редовно и делово взаимообщение.

Именно в интерес на тези практически въпроси привеждаме долуизложената историческа справка за апелационните преимущества на „Вселенската“ катедра, с препратки към цялата достъпна литература на руски език.[1]

Доколкото църковният Изток не попада под властта на римските папи, той все пак не може да не даде практическия жизнен отговор на нормалната потребност за някаква централизация на целия сложен външен организъм на Църквата. В Константинопол тази централизация отначало е поета от новообърналия се император Константин, а след това и от неговите приемници. Императорската власт не е можела да не въздигне стоящия в близост до нея столичен архиепископ до висотата на всеимперски=„Вселенски“ примас. Така в източното каноническо право се създава статутът на привилегиите („прономии“) на Константинополския патриарх, независимо че при него отсъства мистиката на папския догмат и от друга страна, независимо от наличието на Изток на дълбоко жизненото начало на автокефализма – независимостта на отделните поместни църкви.

В историческия процес привилегиите на Константинополската катедра са имали тенденция и даже значителен успех в прякото и пълно подчинение на Константинопол на почти всички поместни църкви на Изтока. Това недопускане или поглъщане на автокефалиите на поместните църкви е имало и обратно влияние на развитието и укрепването на авторитета на „Вселенския“ патриархат. А именно: пораждало е вражда към неговите привилегии и нежелание те да бъдат поддържани. Оттук и борбата с първенството на Константинополската катедра за поместна независимост, оттук и обръщането към авторитета на Цариград само при крайна необходимост, някак с неохота. С това вътрешно противоречие в самата природа на първенството на Константинопол в църковния Изток се обяснява и фактът, че при цялата канонична безспорност – например на апелационното право на Константинополския архиепископ, което е аналогично на обичайното право на папата на Запад – историята е съхранила за нас сравнително немногобройни илюстрации за апелационния съд на Константинопол по отношение на автокефалните църкви, които са независими от него. От само себе си се разбира, че апелационният съд в пределите на обширния Константинополски патриархат, който включва в себе си много национални църкви (Българската, Сръбската, Влашката, Руската), е била обичайно и привично дело, като регулярна вътрешна функция на всяка поместна църква, и например цялата история на Руската църква до 1448 г. е чиста илюстрация на практиката на прякото административно съдебно право в нея от страна на Цариградския патриарх. Тук обаче не възнамеряваме да говорим за тези редовни и безчислени случаи на апелационна практика. Ще говорим само за изключителните случаи, които характеризират „Вселенския“ авторитет на Константинополската катедра, когато нейният съд и разпореждане са се простирали върху църкви, които не са й били подчинени – автокефални църкви, които волно или неволно са се обръщали към авторитета й. И такива случаи, направо казано, са се съхранили в паметта на историята в голямо количество, а още много остават из архивите.

Взимаме случаи, които са общоизвестни, научно установени и лесно откриваеми в достъпната за всички руска научна литература. (…)

[1] Т. В. Барсовъ, Константинопольскій Патріархъ и-его власть надъ Русской Церковью, СПБ., 1878. П. В. Гидуляновъ, Восточные Патріархи въ періодъ первыхъ четырехъ Вселенскихъ Соборовъ, Ярославль, 1908. И. Д. Андреевъ, Константинопольскіе Патріархи (отъ 451 до 846), Сер­гіевъ Посадъ, 1895. А. П. Лебедевъ, Исторія Грековосточной Церкви подъ властью турокъ. Изд. 2-е, СПБ., 1904. И. И. Соколовъ, Исторія Греческихъ Церквей въ XIX в. (Т. 11 Истор. Христ. Церк. изд. А. П. Лопухина), СПБ. 1901. Еп. Никодимъ Милашъ, Правила Православной Церкви съ толковаініями, т. І-ІІ, СПБ., 1911-1912. П. И. Лепорскій, Исторія, Ѳессалоникскаго Экзархата, СПБ., 1901. И. И. Соколовъ, Константинопольская Церковь въ ХІХ в. СПБ., 1904.