ДУШЕГРИЖИЕ И ПСИХОТЕРАПИЯ, СФЕРИ НА КОМПЕТЕНЦИЯ

Според мен най-голямата опасност за грижата душата е нейното психологизиране. Но дали това не измества фокуса от духовното към психологическото? Какво остава от духовното? Поради тази опасност се налага да се намери адекватен език и категории, които да бъдат достатъчно близки, за да бъдат разбирани от съвременното общество и психология, но да запазват своята богословска аргументация. Затова интерес представлява понятието духовно несъзнавано, постулирано от Жан Клод Ларше като богословска категория. Авторът анализира духовното несъзнаваното с помощта на богословието на светите отци.

Духовното несъзнавано не е все още обект на систематично изследване. При падналия човек, който живее далеч от Бог и от всякакъв духовен копнеж, духовното несъзнавано е достигнало най-високо ниво.[1]

За разлика от православната антропология, базирана на светите отци, съществува на Запад една друга антропология, базирана на философията и спекулативната мистика[2], и на нея са посветени трудовете на италианския философ и преводач на Майстер Екхарт, Марко Ванини[3]. Повлияна от неоплатонизма и стоическата философия, тази духовност разсъждава върху дъното на душата. Тази мистична традиция върху този център, който е непроменлив, в който се случва връзката на душата с Бог. Дъното на душата е това, което излиза наяве след отричането, след като се отстрани психичното, и така се появява духът[4]. Ларше[5] в своята книга Духовното несъзнавано чудесно описва с езика на светите отци духовното несъзнавано, разделяйки го на положително и негативно несъзнавано. Едното – ориентирано към Бога, а другото – създадено от отричането на връзката с Бога несъзнавано. За разлика от този вид описание, коeто изтръва човека към Бог при мистиката, фокусът е самият център на душата, който не подлежи на описание поради липсата на рефлексия. Поради този причина е по-коректно да се използва понятието духовно свръхсъзнавано. Марко Ванини описва духовното свръхсъзнавано, използвайки три категории, за да опише дъното на душата:

- активен интелект

- дух

- дъно на душата.

Дъно на душата – като активен интелект

Аристотел обяснява как нашият сетивен опит се организира в интелекта нус, който от тази гледна точка е пасивен pathetikos като восъчна дъска, готова да приеме знаците. Ясно е, че душата не получава и не произвежда никое чувство и усещане без тялото. Нищо в човека не може да избегне кондиционирането от средата. Мисленето е детерминирано от багажа от опитност, който всеки притежава и който по необходимост минава през филтъра на сетивата, поради това нашият опит не е абсолютно неутрален и валиден. Заедно с това Аристотел твърди, че в човека присъства един друг интелект, който не е смесен с тялото, който е прост и който няма връзка с нищо. Така че има един интелект, зависещ от материята, който става всичките неща и от зависи тях, но има и един друг интелект, който произвежда всичките неща, който превръща представите от потенция в акт. (…)

 

[1] Jean-Claude Larchet, LʹInconscio Spirituale, San Paolo, Milano, 2016, с. 97.

[2] Същностната или спекулативната мистика има три характеристики:

- концентрация на опита на личностно ниво. Всичките сетивни и духовни представи и чувства трябва да се отхвърлят, докато човек преживее отново своето битие, но не с тази или онази сила на душата. Думата преживяване не е много адекватна, защото запазва емоционалната си конотация,

- концентрация върху същността на Бога, а не на неговите характеристики, чрез които ние го дефинираме. Целта е чистото битие на Бога, което надминава дори любовта, която крие дуалност в отношенията. Така Бог се възприема като нищо или недефинируем. Поради тази причина Екхарт се моли на Бога да го освободи от Бога.

- преливане на човешкото в Божественото и обратно, тъй като различията, които създават дуална връзка, са преодолени.

 

[3] Марко Ванини, роден в С. Пиеро а Сиеве (Флоренция) през 1948 г., се е посветил на изучаването на спекулативната мистика. Освен Майстер Екхарт, на който е превел в продължение на двадесет години работа цялото му творчество от немски и латински, той редактира италианското издание на Mистична теология на Жан Жерсон (Paulist Press, 1992);  Предговорът към Лутерската Библия (Marietti 1997); в сътрудничество с Джована Фозер, Херувимският поклоник на Ангелус Силезиус (Паолини 1989); с Джована Фозер и Романа Гуарниери Огледалото на простите души от Маргарита Порете (Сан Паоло 1994). Сред основните му творби са Диалектика на вярата (Marietti 1983); Майстер Екхарт и дъно на душата (Citta Nuova 1991); Опитът на духа (Augustinus 1991); Въведение в Силезиус (Nardini 1992). Mоля на Бог да ме избави от Бога. Религия като истина и като лъжа (Bompiani 2010), История на западната мистика (Mondatori2010), Покана за изучаване на мисълта на св. Августин (Мурсия 2009), Благодат (Le Lettere 2008), Мистика и философия (Le Lettere 2007), Религията на разума (Mondatori 2007), Тези за религиозна реформа (писма), 2006 г., Смъртта на душата. От мистика към психология (Le Lettere 2004).

[4] Духът не може да стигне до съвършенство, без тялото и душата да са съвършени – Sermoni tedeschi 113 верен на трисъставната павлова антропология, където се противопоставя pscyche-pneuma 1 Сол. 5, 23; Рим. 8, 9, Гал. 5, 16.

[5]Д-р Жан-Клод Ларше (род. 1949) е един от изтъкнатите съвременни православни богослови. Има докторати по философия (1987) и теология (1994). Смятан е за един от най-добрите познавачи в света на духовното наследство на св. Максим Изповедник, на което е посветил три монографии: Обожанието на човека според св. Максим Изповедник (1996), Максим Изповедник, посредник между Изтока и Запада (1998) и Св. Максим Изповедник (2003). С голяма популярност се ползват книгите му, в които той в светлината на патристическата традиция разглежда днешни биоетични теми: Богословие на болестта (бълг. превод 2011), Терапевтика на менталните болести (1992), Терапевтика на духовните болести (1997), Християнинът пред лицето на болестта, страданието и смъртта (2002), Богословие на тялото (2009) и др.